— Разбирам — изрече госпожа Колтър.
— Вярно ли е това, което ми каза той, или не съм го разбрала правилно?
— Не знам. Сигурна съм, че знаеш много повече по въпроса от мен. Добре, да се върнем към електроните…
По-късно Панталеймон каза на Лира:
— Знаеш ли какво стана, когато демонът й настръхна? Аз бях зад него и я видях как сграбчи козината му, така че кокалчетата на пръстите й побеляха. Ти нямаше как да го видиш. Трябваше да мине доста време, докато той се успокои. Имах чувството, че ще се хвърли върху теб.
Това беше странно, две мнения нямаше, но никой от двамата нямаше представа какво би могло да означава.
Имаше и други уроци, преподадени така деликатно и мъдро, че Лира изобщо не ги усещаше като уроци. Как да си мие косата, как да прецени кои цветове си подхождат, как да каже „не“ така, че да не й се обидят, как да си слага червило, пудра, парфюм. Естествено, госпожа Колтър не учеше Лира на тези изкуства направо, но знаеше, че момичето я наблюдава, когато се приготвя за излизане, и я оставяше да разглежда козметиката й и да изпробва всичко върху себе си.
Времето минаваше и се зададе зимата. От време на време Лира си спомняше за „Джордан“, но той й се виждаше малък и тих в сравнение с трескавия живот, който водеше сега. Понякога мислеше и за Роджър и тогава усещаше как я обзема безпокойство, но се явяваше нещо неотложно — да отиде на опера, да премери нова рокля, да посети Кралския арктически институт — и Лира отново го забравяше.
Беше живяла в Лондон около месец и половина, когато госпожа Колтър реши да организира коктейл. Лира остана с впечатлението, че има някакъв празник, който трябва да се ознаменува, но госпожа Колтър не казваше нищо. Тя поръча цветя, обсъди с доставчика закуските и напитките и цяла вечер прави заедно с Лира списък на гостите, решавайки кого да покани.
— Трябва на всяка цена да поканим Архиепископа. Не мога да го пропусна, макар че е отвратителен стар сноб. Лорд Бореал е в града — това е чудесно. И принцеса Постникова. Как мислиш, добре ли ще е да поканим Ерик Андерсън? Чудя се дали не е време да се заемем с него…
Ерик Андерсън беше най-модният танцьор в Лондон. Лира нямаме представа какво означава „да се заемат с него“, но независимо от това й беше приятно, че я питат за мнението й. Тя старателно записваше всички имена, които госпожа Колтър споменаваше, макар и с куп грешки, и също така усърдно ги зачертаваше, когато гостът биваше сметнат за неподходящ.
Когато отиде да си легне, Панталеймон се обади от възглавницата:
— Тя никога няма да тръгне на север! Ще ни държи тук до свършека на света. Кога ще избягаме?
— Ще тръгне — възрази Лира. — Ти просто не я харесваш. Е, това е жалко, защото аз я харесвам. И защо й е притрябвало да ни учи на навигация и на какво ли не още, ако няма намерение да ни заведе на север?
— За да не започнеш да нервничиш, затова! Нали не си мечтала да стърчиш на някакъв коктейл и да се усмихваш? Тя иска да те превърне в домашно кученце.
Лира му обърна гръб и затвори очи. Но той казваше истината. Тя се чувстваше впримчена и притисната от този блестящ живот, независимо от разкоша, който я заобикаляше. Би дала всичко само за един ден с парцаливите си приятелчета в Оксфорд, за един бой в Глинозема или състезание по канала. Единственото, което й помагаше да остане любезна и внимателна с госпожа Колтър, беше сладката надежда, че ще тръгне на север. Може би там щяха да срещнат лорд Азриел. Може би двамата с госпожа Колтър щяха да се влюбят, да се оженят и да осиновят Лира, а после всички заедно щяха да спасят Роджър от Лакомиите.
Следобедът преди коктейла госпожа Колтър заведе Лира на фризьор, където тъмнорусата й коса беше грижливо сресана и накъдрена, а ноктите й бяха оформени и лакирани, после й сложиха малко червило и грим, за да й покажат как се прави. След фризьора отидоха да вземат новата рокля, която настойничката й беше поръчала, и да й купят лачени обувки и неусетно стана време да се прибират, за да подредят цветята и да се облекат за коктейла.
— Не ти трябва чантичка, скъпа — каза госпожа Колтър, когато Лира излезе от стаята си, сияеща от съзнанието за собствената си миловидност.
Лира не се разделяше с бялата си кожена чантичка, за да може алетиометърът винаги да й е подръка. Госпожа Колтър подреди няколко рози, които бяха пъхнати небрежно във вазата, и погледна многозначително към вратата.
— Моля ви, госпожо Колтър, аз толкова обичам тази чантичка!
— Не можеш да я носиш у дома, Лира. Толкова е нелепо да носиш чанта в собствената си къща! Върви да я оставиш и ела да прегледаме чашите…