Не толкова раздразненият й тон, колкото думите „в собствената си къща“ събудиха у Лира някаква непонятна съпротива. Панталеймон полетя към пода и мигновено се превърна в пор, изви гръб и се отърка в късите й бели чорапки. Това я окуражи.
— Но тя няма да ми пречи! Нищо друго не нося с такова удоволствие. И мисля, че подхожда…
Не успя да довърши изречението, защото демонът на госпожа Колтър скочи от канапето, развял златистата си козина, и притисна Панталеймон към килима, преди още да се е усетил. Лира извика — отначало разтревожена, после истински уплашена, защото Панталеймон се гърчеше, пищеше и ръмжеше, неспособен да се изтръгне от хватката на неочаквания си противник. Няколко секунди бяха достатъчни, за да сломят съпротивата му. Маймунката го сграбчи с черната си ръчичка за гърлото, стисна с крака задните му лапи и със свободната си ръка опъна ухото му така, сякаш искаше да го откъсне. Не сърдито, но с някаква хладна решимост, в която имаше нещо зловещо.
Лира хлипаше ужасена.
— Недейте! Моля ви! Спрете да ни причинявате болка!
Госпожа Колтър вдигна поглед от цветята си.
— Тогава направи каквото ти казах.
— Добре, обещавам!
Маймунката пусна Панталеймон, сякаш изведнъж се беше почувствала отегчена. Панталеймон се спусна към Лира и тя го притисна към лицето си, за да го целуне и утеши.
— Хайде, Лира! — каза госпожа Колтър.
Лира рязко се обърна и влезе в стаята си, като силно затръшна вратата зад гърба си. Но само миг по-късно вратата се отвори. На прага стоеше госпожа Колтър.
— Лира, ако се държиш по този груб и невъзпитан начин, ще стигнем до сблъсък и победителката ще съм аз. Остави чантата моментално! И да не виждам повече тази гримаса! Никога вече не блъскай вратата в мое присъствие, пък и когато и да било. Гостите ще почнат да пристигат след няколко минути и искам да намерят едно прекрасно възпитано момиче, мило, очарователно и невинно. Настоявам за това. Ясно ли ти е, Лира?
— Да, госпожо Колтър.
— Тогава ме целуни.
Тя леко се наведе и поднесе бузата си. Лира трябваше да се надигне на пръсти, за да я целуне. Забеляза колко е нежна кожата й, усети и малко странното й ухание — нежно, но някак метално. Отдръпна се и остави чантичката на тоалетката, после тръгна след госпожа Колтър към хола.
— Какво мислиш за цветята, миличка? — попита госпожа Колтър така нежно, сякаш нищо не се беше случило. — С розите никога не можеш да сбъркаш, но все пак не бива да се прекалява… Дали са доставили достатъчно лед? Бъди добро момиче и върви да попиташ. Неизстудените напитки са нещо ужасно…
Лира откри, че никак не й трудно да си придаде весел и безгрижен вид, макар през цялото време да усещаше отвращението на Панталеймон и омразата му към златистата маймунка. Скоро на вратата се позвъни и не след дълго стаята се изпълни с елегантни жени и красиви или прославени мъже. Лира се движеше сред тях, предлагаше им закуски, усмихваше се очарователно и отговаряше умно, когато я питаха нещо. Наистина се чувстваше като домашно кученце и в мига, в който си го помисли, Панталеймон разпери крилете си на щиглец и силно изчурулика.
Това поохлади усърдието й.
— Къде ходиш на училище, миличка? — попита една възрастна дама, като я разглеждаше през лорнета си.
— Не ходя на училище — отвърна Лира.
— Наистина ли? Мислех, че майка ти те е дала в нейния пансион. Много добро училище…
Едва сега Лира забеляза заблудата на старата дама.
— Тя не ми е майка. Само й помагам. Аз съм й лична асистентка — важно заяви тя.
— Така ли? А кои са родителите ти?
Лира отново се запита за скрития смисъл на въпроса.
— Били са граф и графиня. Загинали са при въздушна катастрофа някъде на север.
— Как е фамилията им?
— Баща ми е граф Белакуа. И е брат на лорд Азриел.
Демонът на старата дама, голям ален папагал, пристъпи от крак на крак, сякаш започваше да губи търпение. Любопитството на възрастната гостенка беше разпалено до такава степен, че Лира сметна за най-благоразумно да се махне. Тя се усмихна очарователно и продължи нататък.
Докато минаваше край една групичка от неколцина мъже и една млада жена, тя дочу думата Прах и тутакси наостри уши. Вече се беше движила достатъчно в обществото, за да схване кога мъжете и жените флиртуват, и започна да ги наблюдава с интерес, макар че споменаването на Праха я вълнуваше далеч повече. Тя се приближи и се заслуша. Мъжете явно бяха учени, а от начина, по който жената ги разпитваше, Лира заключи, че сигурно е студентка.
— Открили са го московитите. Ако вече го знаете, кажете ми — обясняваше мъж на средна възраст, а младата жена го гледаше с възхищение. — Един учен на име Русаков. Затова оттогава ги наричат частиците на Русаков. Елементарни частици, които по никакъв начин не влизат във взаимодействие с останалите и много трудно се откриват. Но най-странното е, че хората изглежда ги привличат.