— Наистина ли? — попита жената с разширени очи.
— А още по-странно е, че някои хора ги привличат по-силно от други. При възрастните притеглянето е по-силно, отколкото при децата. Поне докато пораснат. Всъщност, това е единствената причина… — той замълча за миг и сложи доверително ръка на рамото на жената, — …единствената причина за създаването на Жертвения съвет, както би могла да ви каже нашата домакиня.
— Наистина ли? Значи е свързана със Съвета?
— Мила моя, тя е Съветът. Това е изцяло неин проект…
Мъжът понечи да каже още нещо, но в този миг улови погледа на Лира. Тя го гледаше без да мига. Може би той беше пил повече, а може би просто искаше да впечатли жената, защото изрече:
— Бас държа, че малката дама знае всичко по този въпрос. Ти си защитена от Жертвения съвет, нали, миличка?
— О, да — съгласи се Лира. — Тук абсолютно нищо не ме заплашва. Докато живеех в Оксфорд, имаше много опасни неща. Например цигани — те крадат деца и ги продават на турците като роби. А в Порт Медоу при пълнолуние се появява върколак, който идва от стария женски манастир в Годстоу. Веднъж го чух да вие. Освен това има Лакомии…
— Точно за това говоря — каза мъжът. — Така наричат Жертвения съвет, нали?
Лира усети как Панталеймон трепна, но успя да запази самообладание. Демоните на двамата възрастни, котка и пеперуда, като че не забелязаха нищо.
— Лакомии? — повтори младата жена. — Какво странно име! Защо ги наричат така?
Лира отвори уста да й разкаже някои от смразяващите кръвта истории, с които плашеше оксфордските хлапета, но мъжът я изпревари.
— Това идва от инициалите — Лондонски комитет за изкупление. Всъщност идеята е много стара. През Средновековието родителите давали децата си на Църквата, за да стават монаси и монахини. Горките хлапета били принасяни в жертва пред Бога. Идеята била заимствана оттам, докато изследвали тази работа с Праха… Както вероятно знае нашата малка приятелка. Защо не идеш да си поговориш с лорд Бореал? — попита той направо. — Сигурен съм, че ще се радва да се запознае с протежето на госпожа Колтър. Онзи с посивялата коса и демона змия.
Лира разбираше, че той иска да се отърве от нея, за да може да си говори на четири очи с младата жена. Но жената изглежда беше заинтригувана от Лира, защото го остави и се приближи към нея.
— Почакай малко… Как се казваш?
— Лира.
— Аз съм Адел Старминстър. Журналистка. Можем ли да си поговорим някъде насаме?
— Да — отвърна простичко Лира, която намираше за съвсем естествено, че хората може да искат да си говорят с нея.
Пеперудата демон изпърха над тях, завъртя се из стаята и се върна. Прошепна нещо на ухото на Адел и тя се обърна към Лира:
— Да идем да седнем до прозореца.
Това беше любимото място на Лира. Прозорецът гледаше към реката и по това време светлините на отсрещния бряг блестяха ярко и се отразяваха в придошлата тъмна вода. Нагоре по реката се движеше върволица от баркаси, теглени на буксир. Адел Старминстър седна и направи място на Лира до себе си.
— Професор Докър каза, че имаш някаква връзка с госпожа Колтър. Правилно ли съм разбрала?
— Да.
— Каква е тя? Не си й дъщеря, нали? Щях да знам…
— Разбира се, че не. Аз съм личната й асистентка.
— Лична асистентка? А не си ли малко млада за това? Мислех, че си й някаква роднина. А тя що за човек е?
— Много е умна — каза Лира. Допреди тази вечер сигурно би казала още много, но нещата се променяха.
— Да, но аз питам за характера — настоя Адел Старминстър. — Как се държи — дружелюбно, нервно… Ти тук ли живееш, с нея? Каква е тя, когато сте сами?
— Много е добра — безстрастно изрече Лира.
— А ти какво правиш? По какъв начин й помагаш?
— Правя разни изчисления и неща от този род. Като при навигация.
— Разбирам… А откъде си? Как каза, че се казваш?
— Лира. И съм от Оксфорд.
— А защо госпожа Колтър избра теб…
Жената млъкна насред дума, защото пред тях внезапно се изправи самата госпожа Колтър. От начина, по който Адел вдигна поглед към нея, а пеперудата запърха уплашено над главата й, Лира разбра, че младата жена не е сред поканените на коктейла.
— Не знам коя сте — изрече госпожа Колтър много тихо, — но ще го разбера само за пет минути и тогава ще се простите с работата си на журналистка. Сега станете, без да вдигате шум, и излезте оттук. Мога само да ви кажа, че онзи, който ви е довел, също ще си изпати.