Госпожа Колтър сякаш беше заредена с някакъв вид анбарен заряд. Тя дори миришеше различно — от тялото й лъхаше на нагорещен метал. Лира и по-рано го беше усещала, но този път обектът беше друг и горката Адел нямаше нужната сила да се съпротивлява. Демонът й безсилно се отпусна на рамото й, изпърха един-два пъти с великолепните си крила и падна в несвяст. Жената също едва се държеше на крака. Тя се затътри непохватно през тълпата от бъбрещи гости и излезе от стаята. Едната й ръка придържаше примрелия демон на рамото й.
— Е? — обърна се госпожа Колтър към Лира.
— Не съм й казала нищо важно.
— Какво те питаше?
— Само с какво се занимавам, откъде съм и в този дух.
Едва тогава Лира забеляза, че госпожа Колтър е сама, без демона си. Как беше възможно? Но в този миг златната маймунка изникна изневиделица до тях. Жената протегна ръка, помогна на демона си да скочи на рамото й и сякаш изведнъж се успокои.
— Ако случайно забележиш още някого, който не е поканен, ела и ми кажи, скъпа.
Миризмата на нагорещен метал беше изчезнала. Може би Лира само си беше въобразила. Отново усещаше парфюма на госпожа Колтър, аромата на розите, миризмата на пурети и парфюмите на другите жени. Госпожа Колтър се усмихна със заговорнически вид, който казваше: „Ние с теб ги разбираме тези неща, нали?“, и отново тръгна да обхожда гостите.
Панталеймон прошепна на ухото на Лира:
— Докато тя беше тук, демонът й излезе от стаята ти. Сигурно е претърсвал и сега знае за алетиометъра.
Лира беше почти сигурна, че е така, но нямаше какво да направи. Какво разправяше онзи професор за Лакомиите? Тя го потърси с поглед, но когато го откри, видя как портиерът (облечен за случая като лакей) и още един мъж го потупват по рамото и тихо му казват нещо, при което професорът побеля като платно и ги последва навън. Това продължи само няколко секунди и беше направено така дискретно, че никой дори не забеляза, но Лира се почувства уязвима и се разтрепери вътрешно.
Тя се шляеше безцелно из двете стаи, в които бяха събрани гостите, слушаше с половин ухо разговорите, хвърляше око към коктейлите, които й беше забранено да опитва, и усещаше как с всяка минута раздразнението й нараства. Дори не беше забелязала, че някой я наблюдава, когато портиерът изникна до нея и прошепна на ухото й:
— Госпожице Лира, господинът до камината би искал да поговори с вас. Ако не знаете, той е лорд Бореал.
Лира погледна към другия край на стаята. Посивелият мъж с могъщо телосложение гледаше право в нея, а когато срещна погледа й, кимна и й даде знак да се приближи.
Тя тръгна към него неохотно, но любопитството й беше събудено.
— Добър вечер, дете — поздрави лорд Бореал. Гласът му беше спокоен и уверен. Люспестата глава и изумрудените очи на демона му проблясваха в светлината на лампата от гравирано стъкло.
— Добър вечер — отвърна Лира.
— Как е старият ми приятел, Ректорът на „Джордан“?
— Много добре, благодаря.
— Сигурно на всички им е било много мъчно да се разделят с теб?
— Да, така е.
— А госпожа Колтър създава ли ти достатъчно работа? На какво те учи?
Лира усети как непокорството надига глава у нея и вместо да отговори на този снизходителен въпрос истината или да даде воля на въображението си, което неведнъж я беше спасявало, изтърси:
— Уча за частиците на Русаков и за Жертвения съвет.
Изведнъж цялото му внимание се насочи към нея, както се насочва лъчът на анбарен прожектор.
— Може би ще ми кажеш какво знаеш?
Вече нищо не можеше да спре Лира.
— Те провеждат експерименти на север. Като доктор Груман.
— Продължавай.
— Правят специални фотограми, на които може да се види Прахът, и ако на снимката има мъж, цялата светлина отива към него, а към детето не отива нищо, или поне не толкова много.
— Госпожа Колтър ли ти е показвала такава снимка?
Лира се поколеба, защото това вече не беше лъжа, а нещо друго, в което нямаше никакъв опит.
— Не — призна тя. — Видях такава в „Джордан“.
— Кой ти я показа?
— Всъщност не са ми я показвали на мен. Аз само минавах и я видях. После Жертвеният съвет отвлече приятеля ми Роджър. Но…
— Кой ти показа снимката?
— Чичо ми Азриел.
— Кога?
— Последния път, когато беше в „Джордан“.
— Ясно. И какво друго си научила? Май чух да споменаваш Жертвения съвет?
— Да, само че не съм го чула от него. Научих го тук.
Това си беше самата истина.
Той я наблюдаваше внимателно. Лира отвърна на погледа му с цялата невинност, на която беше способна. Най-сетне мъжът кимна.
— Тогава госпожа Колтър явно е решила, че си готова да й помагаш в тази работа. Интересно. Започна ли вече?