— Не — отвърна Лира.
За какво говореше той? Панталеймон мъдро се спотайваше в най-безличната си форма на нощна пеперуда и не можеше да издаде чувствата й, а за себе си тя беше сигурна, че ще съумее да запази невинно изражение.
— А каза ли ти какво става с децата?
— Не, не ми е казвала. Знам само, че става дума за Праха и че те са нещо като жертва.
Това отново не беше съвсем лъжа — нали не беше казала, че го е чула лично от госпожа Колтър!
— Жертва е твърде драматична дума. Онова, което се прави, е не само за наше, а и за тяхно добро. Пък и всички те тръгват с госпожа Колтър по своя воля. Именно затова я ценим толкова. Те трябва да се включат доброволно и с желание, а кое дете може да й устои? И ако е решила да те използва, за да доставя деца, още по-добре. Много се радвам.
Той й се усмихна досущ като госпожа Колтър, сякаш двамата споделяха обща тайна. Лира му отвърна с вежлива усмивка и мъжът насочи вниманието си към друг събеседник.
Лира усещаше ужаса на Панталеймон и знаеше, че и той чете мислите й. Искаше да излезе някъде и да си поговорят двамата насаме, искаше да се махне от този апартамент, да се върне в малката си порутена стаичка на Дванайсетото стълбище, искаше да намери лорд Азриел…
И сякаш в отговор на това желание дочу да се споменава името му и се приближи към групата на говорещите, като си даде вид, че иска да си вземе от закуските. Мъж в пурпурно епископско одеяние тъкмо казваше:
— Не, не мисля, че лорд Азриел ще ни създава грижи, поне за известно време.
— Къде казахте, че го държат?
— В крепостта Свалбард, доколкото разбрах. Пазят го броненосците — бронираните мечки. Невероятни същества! И хиляда години да живее, пак не може да избяга от тях. Всъщност мисля, че пътят ни наистина е чист…
— Последните опити потвърдиха убеждението, което винаги съм подкрепял — че Прахът е еманация на тъмното начало и…
— Не улавям ли зороастрийска ерес?
— Онова, което някога е било ерес…
— И ако успеем да изолираме тъмното начало…
— Свалбард ли казахте?
— Бронираните мечки…
— Жертвеният съвет…
— Децата не страдат, сигурен съм в това…
— Лорд Азриел е заточен…
Лира беше чула достатъчно. Обърна се и се измъкна от гостната, влезе в стаята си и затвори вратата. Шумът от коктейла тутакси заглъхна.
— Е? — тихо попита тя и Панталеймон се превърна в щиглец, който кацна на рамото й.
— Ще бягаме ли? — прошепна той в отговор.
— Разбира се. Ако го направим сега, с всичките тези хора наоколо, тя може да не се усети веднага.
— Но той ще се усети.
Панталеймон говореше за демона на госпожа Колтър. Когато си представи златистия му ореол, почувства, че й прилошава от страх.
— Този път ще се боря с него! — храбро заяви Панталеймон. — Аз мога да се променям, а той не може. Ще се променя толкова бързо, че няма да успее да реагира. Този път ще го победя, ще видиш.
Лира кимна разсеяно. Какво да облече? Как да се измъкне така, че никой да не я забележи?
— Ще трябва да идеш на разузнаване — прошепна тя. — Видиш ли, че е чисто, даваш ми знак и тръгваме. Бъди нощна пеперуда. И запомни, когато никой не гледа, изчезваме…
Тя открехна вратата и Панталеймон тихо се измъкна — тъмна сянка на фона на приглушената розова светлина в антрето.
През това време тя бързо навлече най-топлите дрехи, които имаше, и пъхна още няколко в една синтетична модна торбичка от магазина, който бяха посетили същия следобед. Госпожа Колтър й даваше пари като бонбони и макар Лира да ги харчеше наляво и надясно, все още й оставаха няколко соверена. Тя ги пъхна в джоба на тъмното палто от вълча кожа.
Последен уви алетиометъра в черното кадифе. Дали онази отвратителна маймунка го беше открила? Да, сигурно, и сто на сто беше казала на госпожа Колтър! Ах, защо не го беше скрила по-добре!
Приближи се на пръсти до вратата. За щастие тя беше в края на коридора до самия вестибюл, а повечето гости бяха в двете големи стаи от другата му страна. Чуваха се гласове, смях, тихият шум на водата в тоалетната, звън на чаши. В този миг един тъничък гласец прошепна в ухото й:
— Сега! Бързо!
Лира се промъкна във вестибюла и след по-малко от три секунди вече отваряше външната врата на апартамента. Миг по-късно беше навън и тихо притваряше вратата. С превърнатия в щиглец Панталеймон на рамото тя изтича по стълбите и изскочи навън.
6.
Мрежите
Лира бързо се отдалечи от реката, защото крайбрежната улица беше широка и добре осветена. Между нея и Кралския арктически институт имаше плетеница от малки улички, а сградата му беше единственото място в Лондон, за което беше сигурна, че ще може да открие, затова тя забърза нататък през тъмния лабиринт.