Ех, ако познаваше Лондон така добре, както познаваше Оксфорд! Тогава щеше да знае кои улици да избягва, къде да си измоли храна и, което беше най-важното, на кои врати да почука, за да намери подслон. В тази студена нощ тъмните улици наоколо бяха пълни с живот и тайни, но тя не знаеше нищо за тях.
Панталеймон се превърна в дива котка и се заозърта в мрака със зорките си очи. Час по час той спираше с настръхнала козина и Лира тутакси свиваше встрани. Нощта беше изпълнена с шумове — пиянски смях, дрезгави гласове, ревящи някаква песен, тракане и скърцане на зле смазана машина в някакво мазе. Лира се движеше предпазливо, като се стараеше да стои в сянката и да не напуска тесните улички, а сетивата й бяха изострени и преплетени с тези на Панталеймон.
От време на време й се налагаше да прекоси някоя широка, ярко осветена улица с бръмчащи трамваи, облени в светлина под анбарните си жици. Имаше правила за пресичане на лондонските улици, но тя не се съобразяваше с тях, а когато някой й викнеше, хукваше да бяга.
Чудесно беше да е отново свободна. Знаеше, че и Панталеймон, който стъпваше тихо на меките си котешки лапи до нея, изпитва същата радост, че е навън, макар това да беше мрачният Лондон, наситен с изпарения, сажди и шум. По-нататък щеше да им се наложи да се замислят върху онова, което бяха чули в апартамента на госпожа Колтър, но още не беше дошло времето. Сега най-важното беше да намерят място, където да преспят.
На кръстовището до един голям универсален магазин, чиито ярки светлини се отразяваха в мократа настилка, имаше кафене на колела — малък фургон с тезгях под дървения кепенец, който се вдигаше нагоре като навес. Вътре светеха силни жълти лампи и се носеше аромат на кафе. Собственикът в бяла престилка се беше облакътил на тезгяха и разговаряше с двама-трима клиенти.
Съблазънта беше голяма. Лира беше вървяла цял час на студа и влагата. С кацналия на рамото й Панталеймон, който сега беше врабче, тя се приближи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на собственика.
— Чаша кафе и сандвич с шунка, моля.
— Не е ли малко късно за теб, миличка? — попита някакъв господин с цилиндър и бял копринен шал.
— Да — отвърна тя и се загледа в оживеното кръстовище. В близкия театър представлението тъкмо беше свършило и хората се тълпяха в ярко осветеното фоайе, викаха такси и се загръщаха в палтата си. Срещу него беше входът на подземната железница. Там тълпите бяха още по-гъсти, стотици хора се качваха и слизаха по стълбите.
— Заповядай, миличко — каза собственикът на фургона. — Два шилинга.
— Нека аз да платя — предложи мъжът с цилиндъра.
„Защо не?“, помисли си Лира. Можеше да тича по-бързо от него, а парите сигурно щяха да й потрябват. Мъжът с цилиндъра хвърли една монета на тезгяха и й се усмихна. Демонът му, лемур, се беше вкопчил в яката на палтото му и се блещеше към Лира с големите си кръгли очи.
Тя отхапа от сандвича си, като продължаваше да се взира в оживената улица. Нямаше представа къде се намира, защото никога не беше виждала карта на Лондон, не знаеше колко е голям и не можеше да предположи колко дълго ще й се наложи да върви, за да излезе от него.
— Как се казваш? — попита мъжът.
— Алис.
— Хубаво име. Искаш ли да ти сипя малко от това в кафето? Ще те стопли…
С тези думи той развъртя капачката на плоска сребърна бутилка.
— Не ми харесва — каза Лира. — Обичам само кафе.
— Сигурен съм, че никога не си опитвала такова бренди.
— Опитвала съм. И ми беше ужасно лошо. Изпих цяло шише… почти.
— Както искаш — сви рамене мъжът и наклони бутилката над чашата си. — Накъде си тръгнала така, сам-самичка?
— Чакам баща ми.
— А той какъв е?
— Убиец.
— Какъв?
— Казах ви, убиец. Такава му е професията. Тази вечер е на работа. Тук съм му донесла чисти дрехи, защото след работа обикновено целият е в кръв.
— О, ти се шегуваш!
— Нищо подобно.
Лемурът издаде тих мяукащ звук и бавно се изкатери по тила на мъжа, за да я огледа по-добре. Лира изпи кафето си с непроницаемо изражение и дояде сандвича си.
— Лека нощ — каза тя. — Татко май идва. Вижда ми се малко ядосан.
Мъжът с цилиндъра се огледа, а Лира в това време се запъти към тълпата пред театъра. Колкото и да й се искаше да се повози на подземната железница (госпожа Колтър й беше казала, че тя не е предназначена за хора от тяхната класа), мисълта да бъда хваната в капан под земята я плашеше. По-добре да остане на повърхността, за да може да бяга, ако се наложи.