— Какъв Роджър?
— Той помагаше в кухнята на „Джордан“. И също като Били го откраднаха в деня, преди да замина за Лондон с госпожа Колтър. Бас държа, че ако бяха отвлекли мен, той щеше да ме спаси. Щом искате да спасявате Били, искам да дойда и аз, за да спася Роджър.
„И чичо Азриел“, помисли си, но не го изрече на глас.
7.
Джон Фаа
Сега, когато имаше цел, Лира се почувства далеч по-добре. Да помага на госпожа Колтър беше много интересно, но Панталеймон беше прав — там тя всъщност не вършеше никаква работа, а беше просто красиво домашно кученце. На циганския кораб имаше истинска работа за вършене и Мама Коста не я жалеше. Лира чистеше и метеше, белеше картофи и правеше чай, смазваше витлото и го почистваше от водорасли, миеше чинии, отваряше шлюзовете, привързваше кораба на пристаните и само след няколко дни дотолкова свикна е новия си живот, сякаш се беше родила циганка.
Тя обаче не забелязваше, че семейството на Мама Коста постоянно е нащрек дали някой няма да се заинтересува прекалено много от нея. Истината беше, макар Лира още да не го знаеше, че е много важна и госпожа Колтър и Жертвеният съвет със сигурност ще я търсят навсякъде. Тони беше чул слуховете в крайбрежните кръчми, че полицията прави хайки, претърсва къщи, ферми и фабрики, без да дава обяснения, но се говорело, че издирват изчезнало момиче. И това само по себе си беше странно, при толкова изчезнали деца, които никой не търсеше. И циганите, и хората край реката бяха нервни и напрегнати.
Имаше и още една причина семейство Коста да проявява такъв интерес към Лира, но тя щеше да я научи едва след няколко дни.
Ето защо те продължаваха да я държат под палубата, когато минаваха край къщичките на пазачите, охраняващи шлюзовете, в малките заливчета по канала и навсякъде, където се мотаеха безделници от сушата. Веднъж минаха през едно градче, в което полицията проверяваше всички преминаващи лодки и корабчета и в двете посоки. Семейството обаче беше подготвено. Под леглото на Мама Коста имаше тайно скривалище и Лира лежа в него свита на кълбо, докато полицаите трополяха по стълбите и обикаляха целия кораб в безплодно търсене.
— Но как така демоните им не ме откриха? — попита Лира по-късно и Мама Коста й показа облицовката на скривалището — кедрово дърво, което действало приспивно на демоните. Това си беше самата истина — Панталеймон през цялото време беше спал блажено до главата на Лира.
Бавно, с много спирки и отклонения корабът на семейство Коста се приближаваше към Блатата, тази огромна и недостатъчно проучена пустош в Източна Англия с огромно празно небе и безкрайни тресавища. В единия си край Блатата преминаваха неусетно в плитко море с безброй заливчета и вливащи се рекички, а от другата му страна беше Холандия. Част от блатата бяха пресушени и преградени с насипи от холандците, някои от които се бяха заселили там. Ето защо диалектът, който се говореше по тези места, беше смесица от английски и холандски. Но част от Блатата никога не беше пресушавана и усвоявана и най-дивите централни райони, където се извиваха змиорки и водни птици се събираха на ята, където блещукаха тайнствени блатни огънчета и лоши хора примамваха непредпазливите пътници към тяхната гибел, за циганите открай време бяха най-сигурното място, където можеха да се събират.
И сега по хилядите канали, реки и потоци циганските лодки и корабчета се насочваха към Баян — единствената по-висока земя на стотици квадратни мили тресавища и мочурища. Там имаше много стара постройка, където се провеждаха събранията, а около нея живееха шепа постоянни жители. Имаше и няколко пристана, и един пазар, на който се продаваха змиорки. Когато се свикаше събрание на циганите, тук се събираха толкова много лодки, че човек можеше да върви цели мили само по палубите им, или поне така се говореше. В Блатата циганите бяха пълновластни господари. Никой друг не дръзваше да влезе там и докато те кротуваха и си въртяха търговията, хората от сушата си затваряха очите пред контрабандата и постоянните спречквания. И ако намереха нечие тяло, изхвърли на брега или оплетено в рибарските мрежи — какво толкова, някакъв си циганин!
Лира слушаше като омагьосана разказите за обитателите на Блатата, за голямото куче призрак, наречено Черния дявол, за блатните огънчета, които излизали от мехурчетата с вещерско масло, и започваше да мисли за себе си като за циганка, още преди да са стигнали Блатата. Скоро тя си върна оксфордския говор, към който сега се прибави и циганският, примесен с блатен холандски. Мама Коста трябваше да й напомни някои неща.
— Ти не си циганка, Лира. С малко повече практика можеш и да минеш за циганка, но не е само езикът, който ни прави цигани. У нас има дълбини и силни течения. Ние сме воден народ, а ти си дете на огъня. Ти повече приличаш на блатните огънчета и в душата ти има вещерско масло. Твоята душа е лъжовна, дете.