— Добър вечер, Рен — поздрави лорд Азриел. Лира винаги слушаше този дрезгав глас със смесено чувство на страх и очакване. — Дошъл съм прекалено късно за вечеря. Ще почакам тук.
Икономът имаше притеснен вид. Гостите влизаха в тази стая само по покана на Ректора и лорд Азриел го знаеше. Но новодошлият гледаше многозначително към издутия му джоб и човекът не се реши да протестира.
— Да съобщя ли на Ректора, че сте пристигнал, милорд?
— Какво пък, нямам нищо против. Можеш да ми донесеш малко кафе.
— Да, милорд.
Икономът се поклони и побърза да се измъкне, а демонът му изприпка послушно по петите му. Чичото на Лира се приближи до камината, протегна се с високо вдигнати над главата ръце и се прозина като лъв. Беше облечен за пътуване. Сега Лира си спомни — като всеки път, когато го виждаше — колко много я плаши този човек. Вече и дума не можеше да става да се измъкне незабелязано. Трябваше да седи тихо като мишка и да се моли той да не я разкрие.
Демонът на лорд Азриел, снежен леопард, застана зад него.
— Тук ли смяташ да им прожектираш снимките?
— Да. Ще се вдигне по-малко шум, отколкото ако тръгна към Учебния салон. Те ще искат да видят и образците. Сега ще пратя някого при портиера. Лоши времена, Стелмария.
— Трябва да си починеш.
Той се излегна в едно от креслата, така че Лира вече не виждаше лицето му.
— Да, да. И да се преоблека. Може да има някакъв старинен етикет, според който да ме глобят дузина бутилки, задето съм дошъл неподходящо облечен. Три дни няма да се събудя. Факт е, че…
В този миг на вратата се почука и влезе Икономът със сребърен поднос, на който имаше каничка и чаша.
— Благодаря, Рен — каза лорд Азриел. — Това, което виждам на масата, токайско ли е?
— Ректорът нареди да отворим една бутилка специално за вас, милорд. Останали са само три дузини от тази реколта.
— Всички хубави неща на този свят рано или късно свършват. Остави подноса до мен. А, и кажи на Портиера да прати горе двата сандъка, които оставих във вестибюла.
— Тук ли, милорд?
— Да, човече, тук! Ще ми трябва и екран, и прожекционен апарат. Тук и веднага.
Икономът почти зяпна от изненада, но бързо се окопити и преглътна въпроса и протестите си.
— Рен, ти се самозабравяш — изрече лорд Азриел. — Не ми задавай въпроси, а прави каквото ти казвам.
— Да, милорд — изломоти Икономът. — С ваше позволение, ще съобщя на господин Коусън за намеренията ви, защото иначе може да се почувства засегнат, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да. Кажи му тогава.
Господин Коусън беше Главният лакей. Между него и Иконома се беше установило старо и трайно съперничество. Главният лакей беше по-висшият, но Икономът имаше повече възможности да спечели благоразположението на Професорите и да се възползва максимално от това. Сега сигурно беше във възторг от възможността да покаже на Главния лакей, че знае повече от него за онова, което става в Стаята за отдих.
Той се поклони и излезе. Лира видя как чичо й си наля кафе и го изгълта на един дъх, след което си наля втора чаша и отпи вече по-бавно. Любопитството я изгаряше — какви два сандъка с образци? И прожекционен апарат? Какво толкова спешно и важно имаше да покаже на Професорите?
Лорд Азриел се изправи и се обърна с гръб към огъня. Сега тя го виждаше в цял ръст и неволно се залюбува на пълната му противоположност с шишкавия Иконом и вялите изгърбени Професори. Лорд Азриел беше висок мъж с могъщи рамене и свирепо тъмно лице, а очите му искряха от някакъв необуздан смях. Това беше лице, на което можеше или да се покориш, или да се противопоставиш, но не и да изпиташ жалост или снизхождение. Всяко негово движение беше грациозно и отмерено до съвършенство като на див звяр, а когато се появеше в стая като тази, той наистина приличаше на див звяр, прекарал твърде дълго време в тясна клетка.
В този миг изражението му беше съсредоточено и затворено. Демонът му Стелмария се приближи до него и облегна глава на хълбока му. Той я погледна с неразгадаем поглед, обърна се и се приближи към масата. Лира усети как стомахът й се свива — лорд Азриел махна запушалката на гарафата и си наля пълна чаша токайско.
— Не! — не успя да сдържи вика си тя.
Лорд Азриел я чу и рязко се обърна.
— Кой е там?
Сякаш тласкана от някаква невидима сила, Лира изскочи от гардероба и се хвърли към него. Грабна чашата от ръката му и виното се разплиска по масата и килима. Чашата падна и се пръсна на парченца. Той сграбчи ръката й и силно я изви.
— Лира! Какво правиш тук, по дяволите?
— Пусни ме и ще ти кажа!
— Първо ще ти счупя ръката. Как дръзна да влезеш тук?
— Току-що ти спасих живота!