— Но аз почти се научих да разчитам алетиометъра! С всеки изминал ден съм все по-наясно. Не можете да минете без него!
Той поклати глава.
— Не. Знам, че сърцето те тегли на север, но съм твърдо убеден, че дори госпожа Колтър не би те повела натам. Ако искаш да видиш севера, ще трябва да изчакаш, докато минат всички тези неприятности. Бягай сега!
Панталеймон изсъска, но демонът на Джон Фаа разпери черните си крила и се устреми от облегалката на стола към тях — не заплашително, а сякаш да напомни за добрите обноски. Лира се обърна и си тръгна, а черната врана плавно се изви над главата й и се върна при Джон Фаа. Вратата се захлопна зад гърба на Лира.
— Ще заминем! — заяви тя на Панталеймон. — Нека се опитат само да ме спрат!
През следващите няколко дни Лира беше заета да крои планове и един по един да ги отхвърля, защото всичките се свеждаха до идеята да се скрие, но къде да се скриеш на някакъв си баркас? Вярно, за същинското пътуване щеше да е нужен истински кораб и тя знаеше куп места, които да й послужат за скривалище — спасителните лодки, трюма, машинното отделение, каквото и да значеше това. Ала най-напред трябваше да се добере до кораба, а нямаше как да се измъкне от Блатата, освен на някоя от циганските лодки.
Но дори и да успееше да се добере до морския бряг, имаше опасност да сбърка кораба. Би било просто прелест да се скрие в някоя от спасителните лодки и да установи впоследствие, че пътува за Горна Бразилия.
В това време навсякъде около нея кипеше трескава подготовка за експедицията. Тя се навърташе около Адам Стефански и го наблюдаваше как подбира доброволците за отряда или досаждаше на Роджър ван Попел с идеи какво да вземе. Дали се е сетил за тъмни очила? Знае ли къде да намери карти на Арктика? И така нататък.
Човекът, на когото най-много искаше да помогне, беше Бенджамин де Ройтер, разузнавачът. Той обаче се беше измъкнал рано сутринта след събранието и никой не можеше да каже къде е отишъл и кога ще се върне. Ето защо Лира се присламчи към Отец Корам.
— Май че ще е най-добре да помогна на вас, Отче Корам — заяви тя. — Защото може би знам за Лакомиите повече от всеки друг. Нали толкова време бях близо до тях! Ако в съобщенията на господин Де Ройтер има нещо неясно, аз ще ви помогна да го разберете.
Старецът се съжали над упоритото, отчаяно момиченце и не го отпрати. Вместо това прие да си поговорят и се заслуша в спомените на Лира за Оксфорд и за госпожа Колтър. Същевременно тя се опитваше и да разчита алетиометъра.
— Къде е онази книга със символите? — попита Лира един ден.
— В Хайделберг.
— И е единствена?
— Може да има и други, но аз съм виждал само тази.
— Бас държа, че в библиотеката на „Бодли“ в Оксфорд има още една.
Тя не можеше да откъсне очи от демона на Отец Корам — най-красивия демон, който някога беше виждала. В облика на котка Панталеймон беше мършав, проскубан и войнствен, а Софонакс имаше златисти очи и беше неописуемо изящна, два пъти по-голяма от истинска котка и с великолепна гъста козина. Когато я докоснеше слънчев лъч, тя пламваше във всички оттенъци на жълтото, кафявото и златистото, цветовете на есен, на кехлибар и махагон, на узряло жито и падащи листа. Лира жадуваше да я погали, да допре бузи до меката й козина, но никога не си го позволяваше. Да докоснеш чужд демон, беше най-грубото нарушение на етикета, което човек можеше да си представи. Естествено, самите демони можеха да се докосват и да се бият, но забраната беше така дълбоко вкоренена у хората, че дори по време на битка никой воин не би докоснал демона на врага си. Това беше невъобразимо. Лира не си спомняше някой някога да й го е казвал — просто го знаеше, както знаеше, че да ти се гади е лошо, а да ти е леко е хубаво. Колкото и да се възхищаваше от меката козина на Софонакс и дори да си я представяше на пипане, тя нито веднъж не направи опит да я докосне, не би си го позволила.
Софонакс беше толкова гладка, цветуща и красива, колкото Отец Корам беше слаб и измъчен. Може би беше боледувал, а може да беше осакатен при злополука или раняване, но той не можеше да се движи без помощта на два бастуна и непрекъснато се тресеше като трепетликов лист. Умът му обаче беше ясен, остър и могъщ и не след дълго Лира го обикна за голямата му мъдрост и за разумните му съвети.
— Какво означава този пясъчен часовник, Отче Корам? — попита тя една слънчева сутрин на неговата лодка, надвесена над алетиометъра. — Стрелката продължава да се връща там.