— С Бенджамин и Жерар се добрахме до Министерството в Уайтхол и намерихме малък страничен вход, който не се пазеше много строго. Те отключиха вратата и влязоха, а ние останахме на пост. Не беше минала и минута, и чухме викове. Демонът на Бенджамин излетя отвътре и започна да ни маха за помощ, после пак се върна, а ние извадихме ножовете си и хукнахме след него. Беше тъмно, виждаха се само някакви странни сенки, които се движеха страховито. Мятахме се насам-натам, но бъркотията беше пълна, чуваха се викове и Бенджамин и демонът му полетяха отвисоко от някакво стълбище над главите ни. Демонът му се опитваше с всички сили да го задържи, но напразно — двамата паднаха на каменния под и умряха на място. Жерар не се виждаше, но гласът му се носеше някъде отгоре. Ние бяхме замръзнали от страх. После някой пусна една стрела към нас, която се заби в рамото ни…
Гласът на демона все повече отслабваше. Раненият изстена. Отец Корам се наведе и леко повдигна завивката. От рамото на Джейкъб стърчеше стрела, забита чак до перата сред огромно петно от опечена кръв. Острието беше толкова дълбоко в гърдите на нещастника, че само няколко сантиметра се подаваха отвън. Лира усети, че й призлява.
Откъм кея се чуха трополене на стъпки и гласове.
Отец Корам се изправи.
— Докторът идва, Джейкъб. Сега те оставяме. Ще си поговорим повече, когато се оправиш.
Докато минаваше покрай жената, той я потупа окуражително по рамото. Лира се движеше плътно зад него, защото на кея вече се събираше тълпа. Отец Корам нареди на Питър Хокър да иде незабавно при Джон Фаа и се обърна към Лира:
— Веднага щом разберем ще оживее ли Джейкъб, или ще умре, пак ще си поговорим за алетиометъра. Върви сега и си намери някакво занимание, дете. Ние ще те повикаме.
Лира се запъти към обраслия с тръстика бряг, седна и започна да хвърля кал във водата. Знаеше едно: способността да тълкува алетиометъра не я радваше и не я караше да се чувства горда, а я изпълваше със страх. Не знаеше каква сила движи и спира стрелката, но тя действаше като мислещо същество.
— Сигурно е дух — изрече на глас и за миг изпита непреодолимо желание да запокити уреда в блатото.
— Ако имаше дух, щях да го видя — възрази Панталеймон. — Като оня стар призрак в Годстоу. Аз го видях, а ти не можа.
— Духовете са различни — обясни Лира. — Не можеш да ги видиш всичките. Ами онези мъртви Професори, дето нямаха глави? Аз ги видях, ако си забравил.
— Това беше просто сън.
— Не беше. Бяха си истински духове. Но оня, дето движи тази проклета стрелка, е от друг вид.
— Може да не е дух — повтори упорито Панталеймон.
— Какво друго може да е?
— Може… Може да са елементарни частици.
Лира се усмихна подигравателно.
— Възможно е! — настоя той. — Спомняш ли си оная въртележка в „Гейбриъл“? Нещо да кажеш?
В колежа „Гейбриъл“ имаха един свещен предмет, който държаха в Големия олтар на параклиса, покрит (сега Лира си спомни) с черно кадифе, същото като това на алетиометъра. Беше го виждала, когато с Библиотекаря на „Джордан“ посещаваха тамошните служби. Във върховия момент на службата свещеникът повдигаше покривалото и в полумрака пред погледите на множеството се появяваше стъклен купол, в който нещо просветваше. Свещеникът дръпваше едно шнурче, прикрепено към капандурата над главата му, и пропускаше един-единствен слънчев лъч, който падаше точно върху купола. Тогава започваше да се вижда по-ясно — нещо мъничко, наподобяващо ветропоказател с четири крила, черни от едната страна и бели от другата, което започваше да се върти в мига, в който светлината го докоснеше. Свещеникът обясняваше, че то онагледява морален урок — мракът на невежеството бяга от светлината, а бялото сияние на мъдростта се устремява към нея. Лира много не се замисляше върху това, но малките въртящи се крила бяха наистина чудесни, каквото и да значеха. По пътя към „Джордан“ Библиотекарят й беше обяснил, че движението се осъществява от фотони.
Може би Панталеймон беше прав. Щом елементарните частици можеха да задвижат светлинния ветропоказател, една стрелка нямаше да им се опре. Това обаче продължаваше да я тревожи.
— Лира! Лира!
Беше Тони Коста, който й махаше от кея.
— Идвай бързо! Трябва да отидеш при Джон Фаа в Залата. Спешно е!
В Залата Лира завари Джон Фаа, Отец Корам и старейшините. Всички имаха угрижен вид. Джон Фаа се обърна към нея:
— Лира, детето ми, Отец Корам ми каза, че можеш да разчиташ алетиометъра. За съжаление, беше права. Горкият Джейкъб току-що умря. Мисля, че все пак ще се наложи да те вземем с нас, колкото и да не ми се иска. Нямаме друг избор. Веднага след като погребем Джейкъб, потегляме. И искам добре да ме разбереш, Лира. Да, ти тръгваш с нас, но това не е повод да се радваш и да тържествуваш. Всички нас ни чакат много беди и опасности. Поверявам те на Отец Корам. Не му създавай грижи и се пази от необмислени постъпки, ако не искаш да изпиташ гнева ми. Бягай сега да кажеш на Мама Коста и се готви за път.