Те обаче бяха единствените минувачи. Жителите на Колби си бяха по домовете и сигурно в този час си сръбваха ябълкова ракия край бумтящите печки. Докато стигнаха доковете, не срещнаха жива душа, а първият човек, който ги посрещна там, беше Тони Коста, който пазеше на портата.
— Слава богу, че се добрахте — каза той, докато ги пропускаше да минат. — Току-що научихме, че стреляли по Джак Верховен и потопили лодката му, а за вас никой не беше чувал. Джон Фаа вече е на борда и гори от нетърпение да отплаваме.
Корабът се видя огромен на Лира. В средата бяха рулевата рубка и коминът, над покритата с платнен навес палуба се издигаха полубакът и як кран, от илюминаторите и мостика струеше жълта светлина, а в подножието на стенгата светеше ослепително бяло. На палубата трима-четирима моряци работеха нещо, но Лира не можеше да види какво.
Тя забърза по трапа пред Отец Корам и се огледа развълнувано наоколо. Панталеймон се превърна в маймунка и тутакси се изкатери по крана, но тя го нахока и го накара да слезе. Отец Корам настояваше да стоят вътре.
Слязоха по някакви стълби и се озоваха в малък салон, където Джон Фаа тихо разговаряше с Никълъс Рокби, капитана на кораба. Джон Фаа не правеше нищо припряно. Лира зачака да я поздрави, но той продължи с напътствията си за прилива и управлението на кораба и едва тогава се обърна към новодошлите.
— Добър вечер, приятели. Горкият Джак Верховен е мъртъв, може би вече сте чули. А момчетата му са пленени.
— Ние също имаме лоши новини — каза Отец Корам и разказа за срещата им с летящите духове.
Джон Фаа поклати едрата си глава, но не ги укори.
— Къде е сега това създание? — попита той.
Отец Корам извади тенекиената кутийка и я постави на масата. Отвътре долетя такова яростно бръмчене, че кутийката се разклати.
— Чувал съм за тия часовникови дяволи, но никога не съм ги виждал — каза Джон Фаа. — Едно знам: няма начин да ги укротиш или да ги пратиш да си вървят по живо, по здраво. Няма смисъл и да им окачиш оловни тежести и да ги пуснеш на дъното на океана, защото един ден металът ще ръждяса и дяволът пак ще излезе на свобода и ще преследва детето, където и да се намира. Не, ще трябва да го държим при нас и да си отваряме очите на четири.
Тъй като беше единствената жена на кораба (Джон Фаа все пак беше решил след дълъг размисъл да не вземат жени), Лира имаше отделна каюта. Вярно, не беше голяма — малко по-широка от килер, с една койка и илюминатор. Тя напъха малкото си вещи в чекмеджето под леглото и бързо изтича горе, облакъти се на перилата и се загледа в изчезващия английски бряг, по-точно в онова, което се виждаше от него в мъглата.
Но плискащата се долу вода, движението на въздуха, дръзките светлини на кораба, прорязващи мрака, грохотът на мотора и миризмата на сол, риба и каменовъглен спирт и така бяха достатъчно вълнуващи. Вълнението й още повече се усили, когато корабът навлезе сред безкрайните простори на Германския океан. Когато я повикаха за вечеря, тя никак не беше гладна, но реши, че ще е добре да полегне за малко заради Панталеймон, защото бедното създание вече страдаше от жесток пристъп на морска болест.
Така започна пътешествието й на север.
Втора част
БОЛВАНГАР
10.
Консулът и мечокът
Джон Фаа и останалите водачи решиха, че ще поемат към Тролезунд, главното пристанище на Лапландия. Вещиците имаха консулство в града, а Джон Фаа знаеше, че без тяхна помощ или поне доброжелателния им неутралитет няма да могат да спасят пленените деца. Той обясни замисъла си на Лира и на Отец Корам на другия ден, когато морската болест на Лира беше попреминала. Слънцето грееше ярко, а зелените вълни се устремяваха срещу кораба и се разбиваха, пръскайки водопади от бяла пяна. На палубата духаше лек бриз и цялото море искреше от светлина и движение. Лира почувства как и последните остатъци от болестта я напускат. Сега, когато Панталеймон беше открил удоволствието да се рее като чайка или буревестник и да докосва в бръснещ полет гребените на вълните, тя беше твърде погълната от възторга му, за да се търкаля в леглото.
Джон Фаа, Отец Корам и още двама-трима души стояха на кърмата и си говореха на слънце, обсъждайки какво да предприемат по-нататък.
— Отец Корам познава лапландските вещици — каза Джон Фаа. — И ако не се лъжа, имат някакви отдавнашни уговорки.
— Прав си, Джон — потвърди Отец Корам. — Това беше преди четиридесет години, но за вещиците те са нищо. Някои от тях живеят много пъти по толкова.