— Как се стигна до тези уговорки? — попита Адам Стефански, който отговаряше за бойния отряд.
— Спасих живота на една вещица — обясни Отец Корам. — Тя падна от небето, а след нея се спусна голяма червена птица, каквато никога не бях виждал. Вещицата беше ранена и падна в блатото, а аз тръгнах да я търся. Когато я открих, тя се давеше. Качих я на лодката и застрелях птицата, която падна в тресавището за мое голямо съжаление, защото беше огромна и червена като пламък.
Мъжете се размърдаха, някои от тях ахнаха, очаровани от историята на Отец Корам.
— След като я качих на лодката — продължи той, — преживях най-големия потрес в живота си, защото тази млада жена нямаше демон.
Последните му думи прозвучаха като: „Тя нямаше глава.“ Самата мисъл за това беше противна. Мъжете потрепериха, а демоните им настръхнаха и нададоха жални викове. Панталеймон пропълзя и се сгуши на гърдите на Лира, която усети тупкането на сърцето му.
— Поне така беше на пръв поглед — каза Отец Корам. — Като я видях да пада от въздуха, аз веднага се досетих, че е вещица. Видът й беше на жена, по-слаба от някои и по-хубава от повечето жени, които познавах, но като не видях демон, аз се ужасих.
— А вещиците наистина ли нямат демони? — попита Майкъл Канцона.
— Сигурно са невидими — предположи Адам Стефански. — Той е бил там, но Отец Корам просто не го е виждал.
— Грешиш, Адам — възрази Отец Корам. — Той не беше там. Вещиците имат способността да се разделят с демоните си на по-голямо разстояние от нас. Ако се наложи, могат да пращат демоните си надалеч — по земята, в облаците или на дъното на океана. А тази вещица още не беше се съвзела, когато след около час долетя демонът й, усетил страха и болката й. И съм сигурен, макар тя така и да не си призна, че голямата червена птица беше демонът на друга вещица. Господи, като осъзнах това, тръпки ме побиха! Трябваше да възпра ръката си. Но злото вече беше сторено. И все пак аз й бях спасил живота и тя ми остави знак и ми каза да я повикам, ако изпадна в нужда. Веднъж вече ми прати помощ, когато скрелингите ме улучиха с отровна стрела. Влизали сме във връзка и друг път… Вече много години не съм я виждал, но тя ще си спомни.
— А тази вещица в Тролезунд ли живее?
— Не, вещиците живеят в горите или в тундрата, а не в пристанищата сред хората. Техен дом е пущинакът. Но имат консул там и аз ще й пратя вест, имате думата ми.
Лира искаше да научи повече за вещиците, но мъжете заговориха за горивото и за запасите от храна и тя предпочете да разгледа кораба. Обиколи го от носа до кърмата и скоро се запозна с един истински моряк, като започна да го цели със семките от ябълката, която беше яла на закуска. Морякът, спокоен едър мъж, я наруга, тя му отвърна със същото и после двамата станаха големи приятели. Той се казваше Джери. Благодарение на него Лира разбра, че най-добрият начин да избегнеш морската болест е да се занимаваш с нещо и че дори черна работа като търкането на палубата може да носи удоволствие, ако го правиш по моряшки. Тази идея много й допадна и по-късно тя сгъна одеялата на леглото си по моряшки, подреди си вещите по моряшки и дори вече наричаше това скатаване вместо подреждане.
След два дни в морето Лира реши, че е родена за такъв живот. Обикаляше кораба от машинното отделение до мостика и скоро беше на ти с целия екипаж. Капитан Рокби веднъж й позволи да даде сигнал на една холандска фрегата, като дръпне ръчката на парната свирка, готвачът беше принуден всеки път да търпи помощта й при бъркането на тестото за сливовия пудинг и единствено строгият глас на Джон Фаа успяваше да й попречи да се покатери на мачтата, за да наблюдава отвисоко хоризонта.
Междувременно напредваха на север и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Запасите от дрехи на кораба бяха претърсени основно, за да й намерят мушама, която да скъсят според ръста й, а Джери й показваше как се шие — умение, което тя охотно възприемаше от него, макар в „Джордан“ да се отнасяше с презрение към това занимание, колкото и да се опитваше госпожа Лонсдейл да я научи. Двамата заедно ушиха водонепроницаема торбичка за алетиометъра, която се връзваше на кръста — в случай че Лира падне в морето, според собствените й думи. Тя заставаше облакътена на перилата, облечена в мушамата си и с нахлупена качулка, а жилещите водни пръски я обсипваха от глава до пети и мокреха палубата зад нея. Пристъпите на морска болест все още я измъчваха от време на време, особено когато вятърът се усилеше и корабът се залюлееше тежко над гребените на сиво-сините вълни. Тогава Панталеймон правеше всичко възможно да й отвлече вниманието, като се превръщаше в буревестник и докосваше вълните в стремителен полет, а тя усещаше безкрайното му опиянение от стихията и забравяше за пристъпа. От време на време Панталеймон се опитваше да се превърне в риба, а веднъж дори взе участие в игрите на стадо делфини, за тяхна голяма изненада и удоволствие. Лира стоеше трепереща под качулката си и се заливаше от смях, когато любимият й Панталеймон, гладък и могъщ, изскачаше и се извиваше във въздуха заедно с още половин дузина стремителни сиви силуети. Изпитваше удоволствие, но я парваше и нещо друго — болка и страх при мисълта, че това може би му е по-близко и скъпо от нея.