Приятелят й Джери беше наблизо и спря за миг работата си, за да погледа как демонът на момичето играе с делфините. Неговата чайка беше пъхнала глава под крилото си и стоеше на кабестана. Той разбираше добре чувствата на Лира.
— Спомням си, че когато за пръв път тръгнах на плаване, моята Белизария още нямаше постоянна форма, толкова млад бях. На нея й харесваше да бъде делфин и аз много се боях, че ще си остане такава. На първия ми кораб имаше един стар моряк, чийто демон беше делфин, и той не можеше да излезе от морето. Беше прекрасен моряк, най-добрият навигатор, когото съм виждал, можеше да направи цяло състояние като рибар, но не беше щастлив. Така си остана до самата си смърт и го погребаха в морето.
— Защо трябва демоните да приемат постоянна форма? — попита Лира. — Иска ми се Панталеймон да може винаги да се променя, а и той би искал същото.
— Е, винаги става така и така ще бъде. Това е част от порастването. Ще дойде време, когато ще се умориш да го гледаш как постоянно се променя и ще поискаш да си остане един и същ.
— Никога!
— О, ще видиш. И ти като всички останали момичета ще поискаш да пораснеш. Но постоянната форма си има своите предимства.
— Какви са те?
— Ще знаеш що за човек си. Вземи старата Белизария. Тя е чайка, и аз също съм донякъде чайка. Не съм велик, красив и блестящ, но съм жилав и мога да оцелея навсякъде и да си намеря късче хляб и компания. Това си струва да се знае. И когато демонът ти приеме неизменна форма, и ти ще знаещ какъв човек си.
— А ако демонът приеме форма, която не ти харесва?
— Това ще е много досадно, но има много хора, които искат демонът им да е лъв, а трябва да се примиряват с пудел. И докато се научат да приемат нещата такива, каквито са, хабят много нерви и се терзаят.
Лира обаче имаше чувството, че никога няма да порасне.
Една сутрин във въздуха се носеше друг мирис и корабът се движеше по друг начин — вместо да се спуска и издига, той се люлееше странно от една страна на друга. Минута след като се събуди, Лира вече беше на палубата и се взираше жадно в сушата — толкова странна гледка след всичката тази вода! Макар да бяха прекарали в морето едва няколко дни, на нея й се виждаха цяла вечност. Право пред кораба изникна планина, обградена от зеленина и увенчана с бяла снежна шапка, а под нея беше заливът с малкия град около него. Дървени къщи със стръмни покриви, островърх параклис, малко пристанище с кранове и облаци от кръжащи и кряскащи чайки. Миришеше на риба, но към нея се примесваха и ароматите на земята — на борова смола и пръст, на животни и тор. И на още нещо, което би могло да бъде сняг — студено, безлико и диво. Мирисът на севера.
Около кораба плуваха тюлени, които подаваха над водата клоунските си лица и отново се гмуркаха с плясък. Вятърът, който разбиваше на хиляди дребни пръски гребените на вълните, беше чудовищно студен. Той се провираше през всяка пролука на вълчето палто на Лира и скоро ръцете й се вкочаниха, а лицето й изтръпна от студа. Панталеймон се беше превърнал в хермелин и топлеше шията й, но въпреки това беше прекалено студено, за да стои човек навън без работа, и Лира побърза да слезе долу, за да закуси с обичайната каша и да надникне през илюминатора в салончето.
В залива водата беше спокойна и когато минаха масивния вълнолом, люшкането съвсем изчезна и Лира се почувства непривично. Двамата с Панталеймон стояха и гледаха как корабът мудно приближава кея. През следващия час ръмженето на мотора заглъхна и се превърна в глухо боботене, разнасяха се команди и викове, хвърляха се въжетата, спускаха се траповете и шлюзовете се отваряха.
— Хайде, Лира — каза Отец Корам. — Готов ли е багажът ти?
Вещите на Лира бяха опаковани още от сутринта. От нея се искаше само да изтича до каютата, да грабне пазарската торбичка и да излезе на палубата.
Първото, което направиха с Отец Корам на брега, беше да посетят дома на Консула на вещиците. Не беше трудно да го открият — целият градец беше струпан около залива и единствените по-внушителни постройки бяха къщата на губернатора и параклисът. Консулът на вещиците живееше в зелена дървена къща, от която се виждаше морето, и когато дръпнаха звънеца, звънът му отекна силно на тихата уличка.