Навлечена във всичко това, с копринен шал около врата и вълнена шапка на главата, с нахлупена качулка, тя усещаше, че се задъхва от жега, но им предстоеше да заминат за далеч по-студени места.
Джон Фаа беше наблюдавал разтоварването на кораба и сега гореше от нетърпение да чуе какво е казал Консулът на вещиците, но въпросът за мечока го заинтригува още повече.
— Още тази вечер ще идем при него — реши той. — Говорил ли си някога с такова същество, Отче Корам?
— Да, и дори съм се бил с едно — слава Богу, не сам. Трябва да сме готови да се пазарим с него, Джон. Той ще поиска много, сигурен съм, и ще е почти неуправляем, но ни е нужен.
— Да, трябва да го привлечеш на наша страна. А какво стана с твоята вещица?
— Тя е далече. Сега е кралица на клана си. Надявам се, че ще можем да й пратим вест, но ще мине много време, докато получим отговор.
— Добре. Нека сега да ти кажа какво открих аз, стари приятелю.
Джон Фаа явно нямаше търпение да сподели нещо с тях. На пристана беше срещнал един златотърсач от Нова Дания — тексасеца Лий Скорзби, който покрай всичко останало имал и балон. Експедицията в която се надявал да участва, се провалила поради недостиг на средства още преди да напусне Амстердам, така че сега бил изпаднал в затруднение.
— Помисли си какво бихме могли да направим с помощта на един аеронавт, Отче Корам! — възкликна Джон Фаа, като потриваше едрите си ръце. — Поканих го да се присъедини към нас. Май имахме голям късмет, като дойдохме тук.
— Още по-голям късмет щяхме да имаме, ако знаехме къде отиваме — промърмори Отец Корам, но нищо не можеше да угаси ентусиазма на Джон Фаа, който се радваше като дете, че отново има с какво да се захване.
Мракът вече беше паднал и всичките припаси и екипировка бяха стоварени и чакаха на кея, когато Отец Корам и Лира се запътиха по крайбрежната улица да търсят бара на Ейнарсон. Намериха го лесно по грубия бетонен навес с червен неонов надпис, святкащ на неравни интервали над вратата, и гръмките гласове, долитащи през запотените прозорци.
Тясна пътека водеше към ламаринената врата на задния двор, където над замръзналата кал се издигаше малък навес. В мътната светлина от задния прозорец се мержелееше едра бледа фигура, която стоеше изправена и гризеше голям кокал, като го стискаше с две ръце. На Лира й се стори, че вижда окървавена муцуна, злобни черни очички и сплъстена жълтеникава козина. Съществото гризеше кокала с грозно ръмжене, мляскане и хрущене.
Отец Корам застана до вратата и го повика:
— Йорек Бирнисон!
Мечокът спря да яде. Стори им се, че гледа право към тях, но изражението му беше непроницаемо.
— Йорек Бирнисон — повтори Отец Корам, — може ли да поговорим?
Сърцето на Лира биеше лудо — нещо в присъствието на мечока я изпълваше с усещането за студ, опасност и груба сила, но сила, подвластна на разума. Това не беше човешки разум, не — защото мечките нямаха демони. Това странно огромно същество, поглъщащо храната си, не приличаше на нищо, видяно досега, и тя усети как я изпълва възхищение и жалост към самотното създание.
Мечокът пусна еленовия крак и тръгна на четири крака към вратата. Там се изправи в целия си ръст, над три метра висок, сякаш да покаже цялата си мощ, да им напомни, че вратата не може да го спре, и проговори:
— Кои сте вие?
Гласът му беше толкова дълбок и тътнещ, че сякаш земята затрепери. Острата миризма, която се излъчваше от тялото му, беше почти нетърпима.
— Аз съм Отец Корам от циганския народ на Източна Англия. А това момиченце е Лира Белакуа.
— Какво искате?
— Искаме да ти предложим работа, Йорек Бирнисон.
— Аз имам работа.
Мечокът отново застана на четири крака. В гласа му не можеше да се долови никакво чувство, нито ирония, нито гняв — толкова дълбок и безизразен беше.
— Какво правиш в гаража за шейни? — попита Отец Корам.
— Поправям счупени машини и метални предмети. Вдигам тежести.
— Може ли това да е работа за бронирана мечка?
— Щом плащат.
Зад мечока вратата на бара се открехна и някакъв мъж остави на земята голяма пръстена кана, после се изправи и ги погледна.
— Кои са тези?
— Чужденци — отвърна мечокът.
Съдържателят като че искаше да попита още нещо, но Йорек Бирнисон направи внезапно движение към него и той захлопна уплашено вратата. Мечокът провря ноктестата си лапа през дръжката и вдигна каната към устата си. Лира усети как я облъхна острата миризма на неразреден спирт.
Мечокът отпи няколко глътки и остави каната, за да се върне към кокала. Лира и Отец Корам имаха чувството, че ги е забравил, когато той заговори отново: