— Каква работа предлагате?
— Бой, по всяка вероятност — каза Отец Корам. — Ще вървим на север, докато намерим мястото, където държат едни пленени деца. Когато го открием, ще се наложи да се бием, за да освободим децата, а после ще ги отведем у дома.
— И какво ще платите?
— Не знам какво да ти предложа, Йорек Бирнисон. Ако приемеш злато, ще ти платим в злато.
— Не става.
— Какво ти плащат в гаража?
— Месо и спирт.
Мечокът замълча, после пусна оглозгалия кокал на земята и отново надигна каната. Пиеше неразредения спирт, сякаш беше вода.
— Прощавай, че те питам, Йорек Бирнисон — обади се Отец Корам, — но ти би могъл да водиш свободен и горд живот сред ледовете, да ловиш тюлени и моржове или да воюваш и да спечелиш големи почести. Какво те държи в Тролезунд и Ейнарсоновия бар?
Лира усети, че настръхва. Знаеше че подобен въпрос можеше да се изтълкува като оскърбление, което щеше да разяри гиганта, и се чудеше на куража на Отец Корам. Йорек Бирнисон остави каната, приближи се до вратата и се взря в лицето на стареца. Отец Корам не мигна.
— Познавам хората, които търсите — каза мечокът. — Онези, които режат деца. Те тръгнаха онзи ден на север с нова група. Никой няма да ви каже нищо за тях — дават си вид, че не знаят, защото те носят пари и създават работа. Аз не харесвам хората, които режат деца, затова ще ви отговоря. Стоя тук и пия спирт, защото ми взеха бронята, а без нея мога да ловя тюлени, но не мога да воювам. А аз съм брониран мечок — войната е морето, в което плавам, и въздухът, който дишам. Мъжете в този град ми даваха да пия спирт, докато заспах, после ми взеха бронята. Ако знаех къде я държат, щях да срина града, за да си я върна. Искате ли да ви служа, това е цената — върнете ми бронята. Направете го и аз ще бъда с вас, докато умра или извоювате победа. Цената е бронята ми. Върнете ли ми я, вече няма да имам нужда от спирт.
11.
Бронята
Когато се върнаха на кораба, Отец Корам и Джон Фаа дълго се съвещаваха в салона с другите водачи, а Лира се запъти към каютата си да се допита до алетиометъра. След пет минути тя знаеше точно къде е бронята и защо няма да е никак лесно да се доберат до нея.
Чудеше се дали да не отиде в салона да каже на Джон Фаа и останалите, но реши, че ако искат да знаят, те сами ще я попитат. А може би вече знаеха.
Тя лежеше на леглото си и мислеше за този див могъщ мечок, за безумното му наливане с огнената отрова и за самотата му под мръсния навес. Колко различно беше да си човек и демонът ти винаги да е до теб, винаги готов да откликне и да си поговорите! В тишината на неподвижния кораб, без непрестанното скърцане и бумтенето на мотора, без плискането на водата зад борда Лира неусетно се унесе в сън. На възглавницата до нея дремеше Панталеймон.
Тя сънуваше великия си заточен баща, когато внезапно, без всякаква причина, се събуди. Нямаше представа кое време е. В кабината проникваше слаба светлина, която приличаше на лунната, и осветяваше новите й кожени дрехи, оставени в ъгъла. В мига, в който ги видя, тя изпита желание отново да ги пробва.
Облече се и нещо сякаш я затегли към палубата. Минута по-късно вече беше навън.
Веднага забеляза, че във въздуха има нещо странно. Помисли си, че са облаци, които се движат и трептят, но Панталеймон прошепна:
— Аврора!
Изумлението й беше толкова голямо, че трябваше да стисне парапета, за да не падне.
Заревото изпълваше цялото северно небе и величието на гледката надхвърляше границите на въображението. Сякаш от самия небосвод се спускаха и трептяха тънки завеси от прозрачна светлина. Бледозелени и розови, по-нежни и от най-тънката материя, в долната си част те избухваха в пурпурно и малиново като пламъците на ада, блещукаха и се извиваха с изяществото на изкусен танцьор. Лира имаше чувството, че дори ги чува — шепот и шумолене от далечни простори. Но в тази ефирна мимолетност тя долови и нещо дълбоко и проникновено, което беше почувствала и в присъствието на мечока. То я трогна — беше толкова красиво, почти свято. Усети как очите й се пълнят със сълзи и през тяхната мрежа светлината се разпадна на множество пъстроцветни дъгички. Това приличаше на транса, до който я довеждаше взирането в алетиометъра. В ума й се мярна мисълта, че може би силата, която движи стрелката, е същата, която предизвиква сиянието на Аврора. А дали не беше самият Прах? Тогава това не й направи впечатление и скоро тя забрави хрумването си, за да си го припомни много по-късно.
Докато се взираше, зад воалите и потоците от прозрачна светлина започнаха да се обрисуват очертанията на град — кули и куполи, храмове и колонади с цвят на мед, широки улици и облени в слънце паркове. Зави й се свят, сякаш не гледаше нагоре, а се беше надвесила над бездна — толкова огромна, че нищо не би могло да я премине. Разстояние от цяла вселена.