Лира го изгледа с изненада. Новодошлият беше висок слаб мъж с тънки черни мустаци и тесни сини очи, а ироничната гримаса не слизаше от лицето му. Той тутакси й направи силно впечатление, но Лира не би могла да каже дали го харесва, или й е неприятен. Демонът му беше проскубана зайка, мършава и жилава на вид като самия него.
Мъжът й протегна ръка и Лира предпазливо подаде своята.
— Лий Скорзби — представи се той.
— Аеронавтът! — възкликна Лира. — Къде е балонът ви? Ще мога ли да полетя малко?
— В момента е сгънат и опакован, госпожичке. Ти трябва да си прословутата Лира. Та как се разбрахте с Йорек Бирнисон?
— Познавате ли го?
— Бил съм се редом с него в Тунгуската кампания. Познавам Йорек от години. Мечките въобще не са лесни създания, но той е още по-дръпнат от останалите. Господа, някой от вас има ли желание да поиграем на карти?
В ръката му неизвестно откъде изникна тесте карти. Той ги разбърка с плющене.
— Чувал съм, че вашите хора били много добри на карти — каза Лий Скорзби, като продължи да разбърква тестето с една ръка, а с другата измъкна пура от джобчето си. — И ми се струва, че едва ли ще откажете на един скромен тексаски пътешественик да си премери силите с вашето умение и изобретателност на игралното поле. Какво ще кажете, господа?
Циганите се гордееха с майсторството си на картоиграчи и тутакси няколко души се оживиха и примъкнаха столовете си. Докато се уговаряха с Лий Скорзби какво ще играят и на какви залози, зайката шавна с уши по посока на Панталеймон, който улови знака и подскочи към нея в облика на катеричка.
Естествено, тя говореше така, че и Лира да я чуе.
— Вървете право при мечока и му кажете как стоят работите. Щом разберат, че знаете, те веднага ще преместят бронята му другаде.
Лира се изправи, взе си курабийката и си тръгна. Никой не й обърна внимание. Лий Скорзби вече раздаваше картите и всички го гледаха зорко в ръцете.
В слабата светлина на безкрайния следобед тя се запъти към гаража за шейни. Знаеше, че трябва да го направи, но се чувстваше неспокойна и уплашена.
Огромният мечок работеше под най-големия бетонен навес и Лира се спря до отворената врата да го погледа. Йорек Бирнисон демонтираше катастрофирал трактор с газов мотор. Металният кожух беше изкривен и нагънат, един от роторите стърчеше нагоре. Мечокът вдигна мотора, като че беше от картон, повъртя го в огромните си ръчища, сякаш го преценяваше, после го натисна с една от задните си лапи някъде в ъгъла и го огъна така, че зъбците изскочиха и формата беше възстановена. Той го облегна на стената, вдигна тежкия трактор и го повали настрани с една ръка, после се наведе и заразглежда повредения ротор.
Едва тогава мечокът забеляза Лира. Тя усети как я пронизва леденото острие на страха — мечокът беше толкова огромен и толкова чужд. Докато стоеше и го наблюдаваше през металната мрежа, Лира си мислеше с каква лекота той би могъл да преодолее разстоянието от трийсетина метра само за секунди и как би помел телта като паяжина. Тази мисъл едва не я накара да се обърне и да хукне назад, но Панталеймон я спря:
— Чакай! Аз ще ида да си поговоря с него.
Беше се превърнал в речен рибар и тутакси прелетя над оградата, без да дочака отговор. Малко по-нататък имаше малка портичка и Лира би могла да го последва, но неохотно се отдръпна. Панталеймон я погледна и прие облика на язовец.
Тя знаеше какво се опитва да направи. Демоните не можеха да се отдалечават от хората си на повече от няколко метра и ако той си останеше птица, а тя продължаваше да стои до оградата, Панталеймон не би могъл да се приближи до мечока и затова имаше намерение да я притегли насила.
Лира почувства как я обзема гняв и същевременно й стана болно. Панталеймон заби нокти в земята и направи крачка напред. Това беше странно и мъчително чувство — демонът ти да обтяга невидимата нишка, която ви свързва. Дълбоко в гърдите отеква болка, примесена с тъга и обич. Лира знаеше, че и при него е така. Всеки познаваше мъчителното чувство на отдалечаване и безкрайното облекчение при завръщането.
Той потегли малко по-силно.
— Недей, Пан!
Демонът обаче не спря. Мечокът чакаше неподвижно. Болката в гърдите на Лира ставаше все по-непоносима. Гърлото й се сви в ридание.
— Пан…
След миг тя вече влизаше през портичката, хлъзгайки се по замръзналата кал. Панталеймон се превърна в дива котка и скочи в ръцете й. Двамата се вкопчиха разтреперани един в друг, като надаваха тихи жални стонове.
— Помислих си, че наистина ще…
— Не, не…
— Не знаех, че толкова боли…
Лира рязко изтри сълзите от лицето си и пое дълбоко дъх. Панталеймон се сгуши в ръцете й и тя знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да позволи отново нещо да ги раздели и да й причини същата болка. Би полудяла от мъка и ужас. Ако умреше, пак щяха да останат заедно, също като Професорите и техните демони в криптата на „Джордан“.