— Ето го! — възкликна Тони Коста и посочи към далечния край на кея. Йорек Бирнисон се измъкна от водата, като влачеше в зъбите си нещо тъмно. Щом стъпи на кея, той се отърси от водата. Около него се вдигна водопад от пръски, но козината му отново стана гъста и плътна. Мечокът се наведе към тъмния предмет, стисна го в зъбите си и го помъкна към бронята. Беше мъртъв тюлен.
— Йорек — изрече аеронавтът, като се изправи лениво, но пистолетът му оставаше насочен право в Губернатора. — Здрасти.
Мечокът вдигна глава и кратко изръмжа, преди да разпори тюлена с един замах на лапата. Лира го наблюдаваше като омагьосана как разпъва кожата и отпаря от нея ивици мас, а после я размазва върху бронята, като натрива най-обилно местата, където пластините се припокриваха.
— Ти с тези хора ли си? — подметна той на Лий Скорзби.
— Разбира се. Изглежда и двамата сме наемници, Йорек.
— Къде е балонът ви? — попита Лира.
— Натоварен е на две шейни. Аха, шефът идва насам.
Джон Фаа и Отец Корам се приближиха заедно с Губернатора. Придружаваха ги четирима полицаи.
— Слушай, мечок! — извика Губернаторът с висок, дрезгав глас. — Разрешено ти е да напуснеш града с тези хора. Но исках да те предупредя, че ако пристъпиш отново пределите му, ще бъдем безмилостни.
Йорек Бирнисон не му обърна никакво внимание, а продължи да смазва бронята си с тюленова мас. Грижата и усърдието, с което го вършеше, напомниха на Лира за собствената й всеотдайност спрямо Панталеймон. Мечокът беше прав — бронята беше неговата душа. Губернаторът и полицаите се оттеглиха, тълпата също оредя, макар че на пристанището останаха неколцина зяпачи.
Джон Фаа вдигна ръце към устата си и извика:
— Цигани!
Всички бяха готови за път, Най-сетне бяха дочакали мига, за който копнееха още от слизането си на брега. Шейните бяха натоварени, кучетата — запрегнати.
— Време е за тръгване, приятели — изрече Джон Фаа. — Всички са тук и пътят е свободен. Господин Скорзби, вашият багаж натоварен ли е?
— Всичко е готово, повелителю Фаа.
— А ти, Йорек Бирнисон?
— Веднага щом се облека — отвърна мечокът.
Беше свършил със смазването на бронята. Изглежда не му се искаше тюленовото месо да иде нахалост, затова го стисна в зъбите си и го метна отзад на голямата шейна на Лий Скорзби, после бързо облече бронята си. Лекотата, с която се справи, беше изумителна — на места металните пластини бяха дебели цял пръст, но той ги нагласи, сякаш обличаше копринена роба. Това му отне не повече от минута и този път нямаше скърцане на ръждив метал.
Така след по-малко от половин час експедицията вече пътуваше на север. Под милионите звезди и ярката сияеща луна шейните се друсаха и стържеха по камъните и дупките, докато излязоха от града. Звуците се промениха — чуваше се само тихото скърцане на снега и скрибуцането на шейните. Кучетата се оживиха и впряговете се понесоха плавно и стремително напред.
Лира, която седеше в шейната на Отец Корам и се беше увила така, че само очите й се виждаха, прошепна на Панталеймон:
— Виждаш ли Йорек?
— Върви редом с шейната на Лий Скорзби — отвърна демонът, който се беше превърнал в хермелин и се беше вкопчил в подплатената й с кожа качулка.
Над планините пред тях вече трептяха и блещукаха бледите арки и воали на Северното сияние. Лира се вглеждаше в тях с премрежен поглед и усещаше сънливия трепет на съвършеното блаженство — да се носи на север под лъчите на Аврора! Панталеймон се опитваше да се бори с дрямката й, но напразно. Най-сетне се отказа, превърна се в мишка и се сви в качулката й. Можеше да й го каже, когато се събудят, пък и най-вероятно това беше просто белка. Или сън. Или някой безобиден местен дух. Но нещо следваше шейните през гъстия боров лес, като се прехвърляше леко от клон на клон, и това нещо кой знае защо се свързваше в съзнанието му с образа на маймунка.
12.
Изгубеното момче
Бяха пътували няколко часа, когато спряха за вечеря. Докато мъжете палеха огньовете и топяха сняг вместо вода, а Йорек Бирнисон наблюдаваше как Лий Скорзби пече тюленово месо, Джон Фаа заговори Лира.
— Лира, можеш ли да видиш онзи инструмент достатъчно ясно? — попита той.
Луната отдавна беше залязла. Светлината на Аврора беше по-ярка от лунната, но твърде непостоянна. Лира обаче имаше остър поглед, затова бръкна в торбичката и измъкна алетиометъра.
— Много добре го виждам. Пък и вече знам къде са повечето символи. Какво да го питам, повелителю Фаа?