— Сигурна ли си, че се налага да го правиш? Дали тоя тълкувател не те прави на глупачка?
— Никога не го е правил, повелителю Фаа, пък и едва ли би могъл.
Джон Фаа потърка брадата си.
— Какво пък, ако всичко мине както трябва, сигурно ще получим някакви нови сведения. Йорек Бирнисон, ти готов ли си да направиш онова, което предлага детето?
— Ще направя каквото кажеш, повелителю Фаа. Кажи ми да отнеса детето там, и ще го направя.
— Много добре. Ще я закараш там, където ти каже, и ще правиш каквото ти каже. Лира, слушаш ли внимателно нарежданията ми?
— Да, повелителю Фаа.
— Ще идеш там и ще потърсиш онова, което те интересува, а когато го намериш, веднага се връщаш. Йорек Бирнисон, дотогава ние ще сме тръгнали, така че ще ни догониш.
Мечокът кимна с огромната си глава.
— Има ли войници в селото? — обърна се той към Лира. — Ще ми трябва ли бронята? Без нея ще се движим по-бързо.
— Не — отвърна тя. — Сигурна съм, Йорек. Благодаря, повелителю Фаа. Обещавам да направя точно каквото ми казахте.
Тони Коста й даде къс сушено тюленово месо и с Панталеймон в облика на мишка, свит в качулката й, тя се покатери върху мечока и се вкопчи в козината му, а коленете й се притиснаха в тесния му мускулест гръб. Козината му беше невероятно гъста, а силата, която се излъчваше от него, беше зашеметяваща. Сякаш носеше на гърба си перце, той се обърна и препусна с дълги плавни скокове сред дърветата по посока на хребета.
На Лира й трябваше известно време, докато свикне с този начин на придвижване, но когато овладя тънкостите на ездата, усети как я залива вълна на опиянение. Яздеше мечок! А над тях трептяха и се полюшваха златните арки и воали и ги обкръжаваше жестокият арктически студ и безбрежната тишина на Севера.
Лапите на Йорек Бирнисон стъпваха безшумно в снега. Дърветата бяха дребни и хилави, защото наближаваха тундрата, но по пътя се срещаха драки и жилави храсти, ала мечокът ги мачкаше, сякаш бяха паяжини.
Изкачиха ниския хребет между пръснатите безредно черни скали и скоро изгубиха от поглед спътниците си. Лира искаше да си поговори с мечока и ако той беше човек, вече щяха да са добри приятели. Йорек обаче беше толкова чужд, див и студен, че тя едва ли не за пръв път в живота си се чувстваше плаха и стеснителна. Седеше на гърба му и си мислеше, че може би така му харесва повече, че в очите на огромния брониран мечок тя е просто едно бърборещо хлапе, почти бебе.
Дотогава Лира почти не се беше опитвала да се погледне отстрани и сега откри, че това е интересно, но и доста неудобно занимание. Също като язденето на мечка. Йорек Бирнисон препускаше бързо, като стъпваше едновременно с двата десни, после с двата леви крака и се люлееше в равномерен мощен ритъм. Лира установи, че не е достатъчно просто да седи на гърба му, налагаше се наистина да язди.
Бяха вървели повече от час и тя усещаше, че цялото й тяло се е вдървило, но удоволствието от язденето си струваше. Внезапно мечокът забави крачка и спря.
— Погледни нагоре — каза той.
Лира вдигна очи и трябваше да ги избърше с опакото на дланта, защото от студа й потекоха сълзи. Когато най-сетне прогледна, ахна от изумление. Аврора беше помръкнала и се беше превърнала в блед треперлив отблясък, но звездите бяха ярки като диаманти. Стотици миниатюрни черни фигурки прекосяваха обсипания със скъпоценни камъни свод, насочвайки се от изток и юг на север.
— Птици ли са? — попита Лира.
— Вещици — отвърна мечокът.
— Вещици! Какво правят?
— Може би са тръгнали на война. Никога не съм виждал толкова много на едно място.
— Ти познаваш ли вещици, Йорек?
— Служил съм на няколко. И съм се сражавал с някои. Тази гледка може да уплаши повелителя Фаа. Ако са тръгнали да помагат на враговете ви, има от какво да се боите.
— Повелителят Фаа не би се уплашил! Ти също не се плашиш, нали?
— Не още. Но когато се уплаша, ще мога да надвия страха. Трябва да кажем на повелителя Фаа за вещиците. Може да не са ги видели.
Той тръгна бавно, а Лира продължи да гледа към небето, докато очите й отново се замрежиха от сълзи, но безкрайната върволица не секваше.
Най-сетне Йорек Бирнисон спря.
— Ето там е селото.
Долу под неравния изрит склон се гушеха няколко дървени постройки, а пред тях се простираше равна като тепсия заснежена повърхност, вероятно замръзналото езеро. На тази мисъл навеждаше и дървеният пристан. Дотам имаше не повече от пет минути път.
— Какво мислиш да правиш? — попита мечокът.