Лира се смъкна от гърба му и установи, че едва се държи на краката си. Лицето й се беше схванало от студа, а коленете й трепереха, но тя се вкопчи в козината му и се опита да се разтъпче. Скоро вече се чувстваше по-добре.
— В това село има призрак или дете, и аз не знам. Може да не е в самото село, а някъде около него, не съм сигурна. Искам да го намеря и да го отведа при повелителя Фаа и останалите, стига да е възможно. Помислих си, че е призрак, но тълкувателят може да ми казва нещо, което не разбирам.
— Ако не е в селото, сигурно ще му трябва подслон.
— Мисля, че не е мъртво… — изрече Лира, но съвсем не беше сигурна. Алетиометърът показваше нещо зловещо и противоестествено, което я изпълни с трепет. Но коя беше тя? Дъщерята на лорд Азриел! И й се подчиняваше един могъщ мечок! Как би могла да се покаже малодушна?
— Да идем да видим!
Тя отново се покатери на гърба на мечока, който закрачи равномерно надолу по неравния склон. Кучетата в селото го надушиха или го чуха и започнаха да вият зловещо. Елените в кошарата се размърдаха неспокойно и се заблъскаха, а рогата им тракаха като сухи клони. В неподвижния въздух всеки шум се чуваше отдалеч.
Когато наближиха първите къщи, Лира се озърна, вглеждайки се в полумрака — Аврора вече избледняваше, а до изгрева на луната оставаше много време. Тук-там под затрупаните със сняг покриви проблясваше светлинка и й се стори, че вижда през един от прозорците бледи лица. Представи си изумлението на хората, ако можеха да видят как едно дете язди голяма бяла мечка.
В средата на селцето близо до пристана имаше празно пространство, където бяха изтеглени лодките, сега затрупани със сняг. Шумът, който кучетата вдигаха, беше оглушителен и в селото сигурно всички вече бяха будни. В мига, в който Лира си го помисли, една врата се отвори и отвътре излезе мъж с пушка. Демонът му росомаха скочи върху купчината цепеници до вратата и вдигна облаче сняг.
Лира тутакси се свлече от гърба на мечока и застана между него и човека. Спомни си, че тя му беше казала да не облича бронята.
Мъжът заговори на непознат език. Йорек Бирнисон му отговори по същия начин и човекът нададе уплашен вик.
— Мисли ни за дяволи — обясни Йорек. — Какво да му кажа?
— Кажи му, че не сме дяволи, но имаме приятели сред тях. И че търсим… Просто търсим едно дете. Странно дете. Кажи му.
Йорек му каза и човекът тутакси посочи някъде надясно, като бързо ломотеше нещо.
— Пита дали сме дошли да отведем детето — обясни мечокът. — Тук се боят от него. Опитали са се да го прогонят, но то все се връщало.
— Кажи му, че ще го отведем, но е много лошо от тяхна страна да се отнасят така с него. Къде е то?
Човекът заговори, като ръкомахаше уплашено. Лира се побоя да не би да стреля по погрешка, но той изломоти няколко думи и побърза да се скрие в къщата, като затръшна вратата зад себе си.
— Къде е детето? — попита тя.
— В рибарската къщичка — отвърна мечокът и тръгна към пристана.
Лира го последва. Беше ужасно нервна. Душейки въздуха, Йорек се запъти към тесен дървен заслон, пред който спря.
— Тук е.
Сърцето на Лира биеше така силно, че й беше трудно да си поеме дъх. Тя понечи да почука на вратата, но това беше нелепо. Пое въздух да извика и осъзна, че не знае какво да каже. Беше се стъмнило. Как не се беше сетила да вземе фенер!
Но нямаше избор. Не искаше мечокът да забележи колко е уплашена. Беше й казал, че може да овладее страха си — това трябваше да направи и тя. Лира повдигна ремъка от еленова кожа, с който беше привързано резето, и дръпна заскрежената врата, която се отвори със скърцане. Наложи се да разхвърля с крака снега, за да може да я отвори по-широко. От Панталеймон нямаше никаква полза — в облика си на хермелин той се суетеше насам-натам и писукаше уплашено, бяла сянка върху белотата на снега.
— Пан, за Бога! — изсъска тя. — Стани прилеп. Влез вътре и погледни…
Той обаче не помръдна, нито проговори. Никога не го беше виждала такъв, освен онзи път, когато с Роджър местеха монетите от един череп в друг в криптата на „Джордан“. Страхът му беше дори по-голям от нейния. Колкото до Йорек Бирнисон, той лежеше в снега недалеч и ги наблюдаваше мълчаливо.
— Излез! — престраши се тя. — Излез!
Отвътре не се чуваше нищо. Тя отвори вратата още малко, а Панталеймон се метна в ръцете й и я натисна настойчиво с котешките си лапи.
— Да се махаме! Не стой тук! Ох, Лира, тръгвай! Хайде, връщай се!
Докато се опитваше да го усмири, тя забеляза как Йорек Бирнисон се надига и се обръща към някого, който слизаше по пътечката откъм селото с фенер в ръка. Когато се приближи достатъчно, човекът вдигна фенера и пламъкът освети лицето му. Беше възрастен мъж с широко набръчкано лице. Очите му почти се губеха сред хилядите гънки. Демонът му беше полярна лисица.