Той заговори и Йорек Бирнисон преведе:
— Казва, че това дете не е единственото такова. Виждал е и други в гората. Понякога умират бързо, друг път не умират. Според него това тук е много жилаво. Но за него ще е по-добре да е мъртво.
— Попитай го ще ми заеме ли фенера си — помоли Лира.
Мечокът заговори и човекът с готовност й подаде фенера, като кимаше усърдно. Тя разбра, че е дошъл точно затова, и му благодари. Човекът кимна още веднъж и се отдръпна — по-далеч от нея, от колибата и от мечока.
Внезапно Лира си помисли, че детето може да е Роджър. Сърцето й се сви: Господи, дано да не е той! Панталеймон се беше вкопчил в нея, отново хермелин, а ноктите му се забиваха дълбоко в анорака й.
Тя вдигна високо фенера и пристъпи в мрака. И в този миг й стана ясно какво правеше Жертвеният съвет и каква беше жертвата, която децата трябваше да принесат.
Момчето се беше свило до дървената сушилна с редиците изкормени риби, увиснали нагъсто една до друга. То притискаше до гърдите си една риба, както Лира притискаше Панталеймон — силно, с две ръце, близо до сърцето. Но това беше всичко, което имаше — защото момчето нямаше демон. Лакомиите го бяха отрязали. Това беше междинното разсичане, а детето беше разполовено.
13.
Дуелът
Първият й порив беше да се обърне и да побегне или да припадне. Човек без демон беше като да нямаш лице или ребрата ти да са натрошени и сърцето изтръгнато. Нещо зловещо и противоестествено, което беше част от света на призраците, а не на здравия разум.
Лира се вкопчи в Панталеймон. Главата й се въртеше и й се гадеше. Изби я студена пот въпреки пронизващия мраз.
— Мишеловке! — проговори момчето. — Доведохте ли моята Мишеловка?
— Не — едва намери сили да отговори Лира. — Как се казваш?
— Тони Макариос. Къде е Мишеловката?
— Не знам… — започна тя и спря, за да преглътне гаденето, което се надигна към гърлото й. — Лакомиите…
Не можа да довърши. Трябваше да излезе от заслона и да седне на снега. Но тя не беше сама, никога и никъде, защото Панталеймон винаги беше с нея. Господи, да я откъснат от него, както това момче беше откъснато от своята Мишеловка! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това! Лира усети, че плаче, Панталеймон също скимтеше, и двамата обзети от гореща жалост и съчувствие към осакатеното момче.
Не след дълго Лира се окопити.
— Ела — обади се тя с треперещ глас. — Излез, Тони! Ще те заведем на сигурно място.
В колибата се чу шум и Тони се появи на вратата, като все още стискаше сушената риба. Беше облечен топло, в дебело подплатен анорак и кожени ботуши, но дрехите му изглеждаха вехти и не по мярка. В слабите отблясъци на Аврора и на искрящобелия сняг той изглеждаше още по-самотен и жалък, отколкото в колибата край сушилката за риба.
Селянинът, донесъл фенера, се беше отдръпнал на няколко метра и сега извика нещо.
— Казва, че трябва да платиш за рибата — преведе Йорек Бирнисон.
Лира изпита желание да заповяда на мечока да го убие, но каза само:
— Ще отведем детето и то няма да ги тревожи повече. Мисля, че си струва да платят с една риба за това.
Мечокът заговори. Човекът промърмори нещо, но не се опита да спори. Лира остави фенера на снега и хвана момчето за ръка, за да го отведе при Йорек. Тони се подчини безропотно, без да показва изненада или страх при вида на огромния бял звяр, а когато Лира му помогна да се качи на гърба на мечока, само промълви:
— Не знам къде е моята Мишеловка.
— Ние също, Тони — каза тя. — Но ние… ние ще накажем Лакомиите. Обещавам ти. Йорек, имаш ли нещо против и аз да се кача?
— Бронята ми тежи далеч повече от две деца — отвърна мечокът.
Тя се покатери на гърба му зад Тони, когато го накара да се хване за дългата корава козина, а Панталеймон се настани в качулката й, топъл, близък и изпълнен с жалост. Тя усещаше желанието му да се пресегне и да погали осакатеното момче, да го близне и да го стопли, както би направил собственият му демон. Но имаше закони, които никой и никога не биваше да престъпва.
Преминаха през селото и се насочиха към хребета. Лицата на селяните бяха разкривени от ужас и някакво зловещо облекчение при вида на осакатеното същество, което си заминаваше, съпроводено от малко момиче и огромен бял мечок.
В душата на Лира отвращението се бореше със съчувствието и съчувствието победи. Тя обгърна с ръце малката мършава фигурка, за да не й позволи да падне. Обратният път беше още по-студен, тъмен и труден, но въпреки това й се стори по-кратък. Йорек Бирнисон не знаеше умора, а и Лира вече беше свикнала достатъчно с язденето. Студеното телце в ръцете й беше съвсем леко, почти безтегловно. Но в същото време Тони седеше вдървено, без да се движи, и не й беше никак лесно да се справи с него.