Панталеймон негодуващо размаха крила, но тя го усмири с гримаса. Той кацна на кушетката, а Лира започна да се съблича, докато не свали всичко от себе си, макар да изпитваше яд и срам. Все пак успя да запази присъствие на духа и продължи да се прави на слабоумна и покорна.
— И торбичката, Лизи — каза сестрата и развърза пояса със силните си пръсти. Понечи да го остави върху купчината дрехи, но напипа алетиометъра и спря.
— Какво е това?
— Ами, играчка — обясни Лира. — Моя е.
— Тогава няма да ти я вземаме, миличка — успокои я сестра Клара, докато разгръщаше черното кадифе. — Хубава е, прилича на компас. Хайде, влизай под душа!
Тя остави алетиометъра на пода и дръпна мушамената завеса в ъгъла.
Лира неохотно се пъхна под топлата струя и започна да се сапунисва, а Панталеймон кацна на корниза. И двамата съзнаваха, че не бива да е твърде оживен, защото демоните на вялите и глупави хора също са такива. Когато се изкъпа и изсуши, сестрата й премери температурата, погледна очите, ушите и гърлото й, после измери ръста и теглото й и си записа нещо. Когато свърши, даде й пижама и халат, които бяха с добро качество, но поовехтели, също като анорака на Тони Макариос.
— Тия дрехи не са мои — каза Лира.
— Не, миличка. Твоите имат нужда от едно хубаво пране.
— А ще ми ги върнете ли?
— Предполагам. Да, разбира се.
— Какво е това място?
— Нарича се експериментална станция.
Това не беше отговор и Лира непременно би поискала да узнае повече, но не и Лизи Брукс. Ето защо тя навлече покорно дрехите и не попита нищо, само жално проточи:
— Искам си играчката!
— Вземи я, миличка. А не искаш ли вместо нея едно хубаво пухкаво мече? Или кукла?
Сестрата отвори едно чекмедже, пълно с меки играчки, които лежаха вътре като мъртъвци. Лира се приближи и си даде вид, че се колебае, накрая избра една парцалена кукла с големи безжизнени очи. Никога не беше имала кукла, но знаеше какво да прави с нея и я притисна до гърдите си с отсъстващ вид.
— А торбичката ми? — попита тя. — Искам да си сложа играчката вътре.
— Вземи я тогава, миличка — кимна сестра Клара, докато попълваше някаква розова бланка.
Лира вдигна горнището на чуждата пижама и опаса пояса около кръста си.
— А палтото и ботушите ми? И ръкавиците, и другите неща?
— Ние ще ги почистим — автоматично отговори сестрата.
После звънна телефон и докато сестра Клара отговаряше, Лира бързо се наведе, вдигна от купчината кутийката с летящия шпионин и я пъхна в торбичката при алетиометъра. Сестрата остави слушалката.
— Ела с мен, Лизи. Сега ще ти намерим нещо за ядене. Сигурно си гладна.
Лира тръгна след нея към столовата, където дузината кръгли бели маси бяха покрити с трохи и лепкави кръгчета от чашите. Мръсните чинии и прибори бяха струпани на метална количка. Прозорци нямаше и за да се създаде илюзия за светлина и простор, едната стена беше покрита с голяма фотограма на тропически бряг с ярко синьо небе, бял пясък и кокосови палми.
Мъжът, който я беше посрещнал, вземаше от кухненското прозорче поднос с храна.
— Яж — подкани я той.
Нямаше смисъл да се подлага на глад и тя изяде с апетит задушеното с картофи. За десерт имаше компот от праскови и сладолед. Докато се хранеше, мъжът и сестрата тихо си говореха нещо на съседната маса, а когато свърши, сестра Клара й донесе чаша топло мляко и прибра подноса.
Мъжът се приближи и седна срещу нея. Демонът му, мармотът, не беше вял и безличен като този на сестрата, а седеше спокойно на рамото му, гледаше и слушаше.
— Е, Лизи — каза мъжът. — Нахрани ли се добре?
— Да, благодаря.
— Искам да ми кажеш откъде си. Знаеш ли?
— От Лондон.
— А какво правиш толкова далеч на север?
— Татко ме доведе — изломоти тя със сведен поглед, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Не искаше мармотът да вижда очите й.
— Баща ти? Ясно. А той какво прави тук?
— Търгува. Докарахме тютюн от Нова Дания и купуваме кожи.
— Сам ли е баща ти?
— Не. Чичовците ми са с него. Има и други хора — неопределено отвърна тя. Не знаеше какво са му казали самоедите.
— А защо те е повел на такова пътешествие, Лизи?
— Преди две години взе мама и каза, че следващия път ще ме вземе и мен, но ме излъга. Аз много му се молих и накрая се съгласи.
— На колко си години?
— На единайсет.
— Чудесно! Ти си момиче с късмет, Лизи. Тези ловци, които те намериха, те доведоха на най-хубавото място на света.