Възможността да си поговорят й се удаде отново в столовата, когато децата влязоха да пият мляко с бисквити. Лира прати Панталеймон, превърнат в муха, да поговори със Салсилия от стената до масата им, а тя и Роджър не се поглеждаха. Не беше лесно да разговаряш, когато вниманието на демона ти е насочено другаде, и Лира си придаде мрачен и недоволен вид, като надаваше ухо към разговора на демоните, които тихичко бръмчаха недалеч от нея. По едно време обаче до слуха й достигна познато име, произнесено от някакво девойче със светлоруси коси, което я накара да застане нащрек.
Името беше Тони Макариос. Панталеймон долови вълнението й и замълча, докато двамата с Роджър се вслушваха в разговора на децата.
— Не, аз знам защо го отведоха — заяви момичето и всички глави се обърнаха към него. — Защото демонът му не се променяше. Те си мислеха, че е по-голям, отколкото изглежда, и че не е дете. Всъщност демонът му не се променяше, защото самият Тони не се замисляше за нищо. Аз съм виждала как се променя. Казваше се Мишеловка…
— Защо толкова много се интересуват от демоните? — попита Лира.
— Никой не знае — сви рамене момичето.
— Аз знам — обади се едно от момчетата. — Те убиват демона ти и чакат да видят дали ще умреш.
— Добре де, защо им е да го правят толкова пъти с различни деца? — попита някой. — Стига им да го направят и веднъж, нали така?
— Аз знам какво правят — каза русото момиче.
Отново всички погледи се обърнаха към него, но опитът беше научил децата крият от възрастните за какво си говорят и сега всички успяха да запазят безгрижно, апатично изражение, макар да слушаха с напрегнато любопитство.
— Откъде? — попита някой.
— Бях с него, когато дойдоха да го отведат. В килера с бельото.
Момичето силно се изчерви. Но ако очакваше подмятания и насмешки, нищо подобно не последва. Всички деца слушаха внимателно и никое не си позволи дори да се усмихне.
— Стояхме тихо — продължи момичето, — но по едно време влезе сестрата, онази с тихия глас, и каза: „Хайде, Тони, излез. Знам, че си тук. Излез, нищо лошо няма да ти направим.“ А той попита: „Какво ще ми правите?“ „Просто ще те сложим да спиш, после ще направим една малка операция и ще се събудиш жив и здрав.“ Тони обаче не й повярва. Каза…
— Дупките! — обади се някой. — Правят дупка в главата ти, също като тартарите, сигурен съм!
— Млъкни! Какво още каза сестрата?
Дузина деца се бяха скупчили около масата заедно с демоните си, също така нетърпеливи да чуят какво се е случило.
— Тони искаше да знае какво мислят да правят с Мишеловката — продължи момичето. — А сестрата каза: „Ами, и тя ще заспи, също като теб.“ Тони й отвърна: „Ще я убиете, нали? Знам, че така ще стане. Всички знаем, че го правите.“ „Нищо подобно. Това е само нещо като малка операция. Просто ще резнем на едно място. Дори няма да те заболи, но за по-сигурно ще те приспим.“
Сега цялата стая беше притихнала. Сестрата, която следеше за реда, беше излязла, а прозорчето към кухнята беше затворено, така че никой не би могъл да чуе.
— Какво ще резнат? — попита едно момче с разтреперан от страх и вълнение глас. — Тя каза ли?
— Каза само: „Така ще пораснеш по-бързо.“ Каза, че трябвало при всички хора да бъде така. Затова демоните на големите не се променяли като нашите. Те правели тази операция, за да си останат демоните едни и същи, и така се пораствало.
— Но…
— Наистина ли…
— Какво, всички големи ли са оперирани?
— А какво каза…
Внезапно гласовете стихнаха и всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше сестра Клара, ласкава и безлична както винаги, а до нея беше застанал мъж в бяла престилка, когото Лира не беше виждала.
— Бриджит Макгин — изрече той.
Русото момиче се изправи разтреперано. Демонът му катеричка се вкопчи здраво в него.
— Да, господине? — изрече Бриджит едва чуто.
— Свърши си закуската и ела със сестра Клара. Другите да си отиват по класните стаи.
Децата покорно оставиха чашите си на количката от неръждаема стомана и излязоха с наведени глави. Никой не погледна към Бриджит Макгин, освен Лира. Лицето на момичето беше застинало от ужас.