Останалата част от сутринта премина в упражнения. Станцията имаше малък гимнастически салон, защото по време на дългата полярна нощ не можеше да се излиза навън, и групите деца се сменяха да играят в салона под наблюдението на една от сестрите. Разделяха се на отбори и играеха на топка и отначало Лира, която в живота си не беше участвала в такава игра, не знаеше какво да прави. Тя обаче беше бърза и силна, с вродена склонност да командва другите, и скоро откри, че й харесва. Виковете на децата, писъци и граченето на демоните скоро изпълниха малкия салон и тревожните мисли отстъпиха на заден план. Което всъщност беше и целта на тези занимания.
По обяд, когато децата отново се редяха на опашка в столовата, Лира чу радостното чуруликане на Панталеймон, обърна се и видя точно зад себе си Били Коста.
— Роджър ми каза, че си тук — прошепна той.
— Брат ти идва насам с Джон Фаа и цял отряд цигани — каза тя. — За да те отведат у дома.
Момчето едва се сдържа да не извика от радост, но навреме се усети и вместо това се закашля.
— И ме наричай Лизи — предупреди го тя. — Не Лира, а Лизи, запомни ли?
Седнаха заедно, а Роджър се намести близо до тях. На обяд, когато децата се движеха повече из столовата, а пред кухнята имаше опашка, това се оказа по-лесно. Под тракането на чиниите и приборите Роджър и Били й разказаха всичко, което знаеха. Били беше чул от една сестра, че децата, претърпели операция, често били местени на юг, което обясняваше как Тони Макариос се е озовал в пущинака. Но Роджър имаше да й каже нещо още по-интересно.
— Намерих скривалище — заяви той.
— Какво? Къде?
— Виждаш ли картината? — Той посочи голямата фотограма с тропическия бряг. — Горе в десния ъгъл. Виждаш ли плоскостта на тавана?
Таванът беше от големи четириъгълни плоскости, придържани от тънки метални летвички, а ъгълът на плоскостта над картината беше леко повдигнат.
— Като я видях, си помислих, че може и другите да са така — обясни Роджър. — Повдигнах ги и всичките са хлабаво закрепени. Даже изобщо не са закрепени, а се повдигат. С едно момче проверихме и в спалнята — малко преди да го отведат. Вътре има разстояние и може да се пълзи…
— Докъде стигнахте? — попита Лира.
— Не знам. Просто лазихме донякъде и се върнахме. Помислихме си, че може да ни се наложи някой път да се скрием там, но сигурно ще ни намерят.
За Лира това не беше скривалище, а по-скоро тунел, който извеждаше някъде. Това беше най-хубавото, което беше чула тук от идването си. Но разговорът трябваше да спре дотук, защото докторът почука с лъжицата си по масата и заговори:
— Слушайте, деца! Чуйте ме добре. От време на време се налага да провеждаме противопожарни учения. Трябва всички да се облечете хубаво и да излезете навън без паника. Днес следобед ще има такава учебна тревога. Чуете ли звънеца, спирате да правите каквото и да било и изпълнявате каквото ви наредят възрастните. Запомнете мястото, където ще ви заведат. Ако стане истински пожар, трябва да отидете там.
Какво пък, помисли си Лира, това е идея.
В ранния следобед тя и още четири момичета бяха изследвани за Прах. Докторите не го казаха, но не беше трудно да се досетят. Водеха ги една по една в лабораторията, което ги изпълваше с ужас. Лира си помисли колко несправедливо ще е, ако загине, без да им е нанесла дори един-единствен удар. Но по всичко личеше, че все още нямат намерение да я оперират.
— Искаме да направим още някои измервания — обясни докторът.
Лира трудно различаваше всичките тези хора. Мъжете й изглеждаха съвсем еднакви в белите си престилки и с тефтерите и моливите си, а и жените си приличаха като близначки — еднакви униформи, еднакви безлични и спокойни лица.
— Вчера ме мериха — каза Лира.
— Днешните измервания са други. Застани на металната плоча, само че преди това си свали обувките. Ако искаш, дръж си демона. Гледай напред. Точно така, в зелената лампичка. Браво…
Нещо светна. Докторът я накара да се обърне на другата страна. Всеки път нещо щракаше и присветваше.
— Чудесно! Сега се приближи до тази машина и си сложи ръката в тръбата. Нищо няма да стане, обещавам. Изпъни пръстите. Така е добре.
— Какво мерите? — попита тя. — Праха ли?
— Кой ти каза за Праха?
— Едно от момичетата, не му знам името. Каза, че целите сме покрити с Прах. Аз не съм прашна. Вчера се къпах.
— Това е друг вид прах. Той не се вижда с нормалното зрение, защото е по-особен. Свий си сега юмрука. Точно така! Сега опипай наоколо, ще намериш нещо като дръжка. Напипа ли я? Хвани я. Браво! Сложи си сега другата ръка ето тук, на месинговата топка. Чудесно! Ще усетиш леко боцкане, но не се притеснявай, това е просто много слаб анбарен ток…