Панталеймон, приел облика на дива котка, напрегнат и недоверчив, се промъкна до апарата, огледа го подозрително и се върна да се отърка в краката на Лира.
Вече беше сигурна, че още не е дошло времето за операцията и че маскировката й като Лизи Брукс е сполучлива, затова се осмели да попита:
— Защо отрязвате демоните на хората?
— Какво? Кой ти го каза това?
— Онова същото момиче, не го знам как се казва. То каза, че разделяте хората от демоните им.
— Глупости!
Мъжът обаче изглеждаше разтревожен и Лира продължи:
— Защото отвеждате децата едно по едно и те не се връщат повече. Някои мислят, че просто ги убивате, а други казват, че отрязвате…
— Това изобщо не е вярно. Когато отвеждаме децата, това означава, че е дошло времето да ги преместим другаде. Те порастват. Твоята приятелка напразно се тревожи. Няма нищо подобно! Дори не си помисляй подобни неща. А коя е приятелката ти?
— Аз съм тук от вчера, не им знам имената.
— Как изглежда?
— Не си спомням. Май че беше с кестенява коса… светлокестенява като че ли. Не знам.
Докторът се приближи до сестрата и й заговори. През това време Лира наблюдаваше внимателно демоните им. Демонът на сестрата беше красива птичка, спретната и напълно лишена от любопитство, също като кученцето на сестра Клара, а този на доктора — едра нощна пеперуда. И двата стояха неподвижно. Бяха будни — това си личеше от блестящите очи на птичката и пипалцата на пеперудата, които леко се мърдаха, но липсваше нормалното за демоните оживление. Може би наистина никак не им беше интересно и любопитно какво си говорят хората им.
Не след дълго докторът се върна и продължи изследванията, като измери отделно Лира и Панталеймон, после я гледа през специален екран, премери пулса й и я накара да застане под някаква тръба, която съскаше и изпускаше нещо, миришещо на свеж въздух.
Още не бяха приключили с изследванията, когато някъде силно зазвъня звънец.
— Пожарната тревога — въздъхна докторът. — Добре, Лизи, върви със сестра Бети.
— Но всичките им връхни дрехи са в спалния корпус, докторе. Тя не може да излезе навън така. Как мислите, трябва ли най-напред да отидем дотам?
Докторът беше ядосан, че са прекъснали опитите му, и нетърпеливо щракна с пръсти.
— Предполагам, че целта на учебната тревога е да изясни точно тези неща. Каква досада!
— Когато дойдох вчера — услужливо се намеси Лира, — сестра Клара остави дрехите ми в един гардероб в съседната стая, където ме преглеждахте. Мога да облека тях.
— Добра идея! — зарадва се сестрата. — Хайде, бързо!
Лира забърза след сестрата, като ликуваше тайничко, измъкна палтото и ботушите си и бързо ги навлече, докато сестрата се обличаше.
Двете се втурнаха навън. На широката площадка пред главните корпуси се бяха събрали стотина души, деца и възрастни. Някои бяха развълнувани, други ядосани, но повечето бяха просто объркани и не знаеха какво да правят.
— Виждате ли? — говореше някакъв мъж. — Струва си да се направи подобно нещо, за да се види какъв хаос ще настъпи, ако наистина избухне пожар.
Някой надуваше свирка, няколко души размахваха ръце, но никой не им обръщаше внимание. Лира видя Роджър и му махна. Роджър хвана Били Коста за ръка и след малко тримата бяха заедно сред тълпата от бягащи деца.
— Никой няма да забележи, ако се поогледаме малко — предложи Лира. — Ще им трябва много време, докато преброят всички. Можем да кажем, че сме тръгнали след някого и сме се изгубили.
Те изчакаха, докато повечето възрастни насочат вниманието си другаде. Лира направи от сняг мека топка и я хвърли напосоки сред тълпата. След миг всички деца се замеряха с топки и навсякъде хвърчеше сняг. Крясъците и смехът заглушиха напълно виковете на възрастните, които се опитваха да ги усмирят. Тъкмо тогава трите деца издебнаха момента и се шмугнаха зад ъгъла.
Снегът беше толкова дълбок, че им беше трудно да вървят, но това сега не беше важно. Никой не ги следваше. Те се покатериха върху извития покрив на един от тунелите и насреща им изникна призрачен лунен пейзаж, редуващи се хълмчета и долчинки, загърнати в бяло под черния небосвод и слабо осветени от отблясъците на лампите над площадката.
— Какво търсим? — попита Били.
— Не знам. Просто гледаме — отвърна Лира и ги поведе към ниска четвъртита постройка малко встрани от останалите. На ъгъла светеше слаба анбарна крушка.
Глъчката зад тях беше все така силна, но се чуваше по-отдалеч. Децата явно се радваха на глътката свобода и Лира се надяваше това да продължи повече. Тя заобиколи четвъртитата постройка, като търсеше да види прозорец. Покривът беше само на два метра от земята и за разлика от останалите сгради тази нямаше покрит тунел, който да я свързва с останалата част от Станцията.