Прозорец нямаше, но скоро се натъкнаха на врата. Над нея беше окачена табелка с големи червени букви ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО.
Лира посегна към дръжката, но в този миг Роджър възкликна:
— Погледнете! Птица! Или…
Птицата, която се спускаше от небето, изобщо не беше птица. Лира я беше виждала и преди.
— Демонът на вещицата!
Гъсокът изпляска с крила, докато кацаше, и вдигна облак сняг.
— Здравей, Лира — каза той. — Следвах те дотук, макар ти да не ме виждаше. Чаках да излезеш. Какво става?
Лира му разказа с няколко изречения.
— Къде са циганите? — попита тя. — Джон Фаа добре ли е? Справиха ли се със самоедите?
— Повечето са живи и здрави. Джон Фаа е ранен, но не сериозно. Хората, които те отвлякоха, са ловци и грабители. Те често причакват пътешествениците, но сами се придвижват далеч по-бързо, отколкото на големи групи. Циганите все още са на един ден път оттук.
Двете момчета съзерцаваха със страх демона гъсок, изумени от близкото му познанство с Лира, защото никога дотогава не бяха виждали демон без неговия човек, а и не знаеха почти нищо за вещиците.
Лира се обърна към тях:
— Слушайте, най-добре идете да пазите. Били, ти тръгни нататък, а Роджър да застане на пътя, по който дойдохме. Няма да се бавим.
Те тутакси хукнаха да изпълнят нареждането, а тя се обърна към вратата.
— Защо искаш да влезеш тук? — попита гъсокът.
— Заради онова, което правят. Те отрязват… — тя понижи глас — разединяват хората от демоните им. Децата. Мисля, че може да го правят точно тук. Във всеки случай, има нещо и аз смятам да проверя какво е. Само че е заключено…
— Мога да отворя — каза гъсокът и размаха крила срещу вратата, като отново вдигна облак сняг. Лира чу как в ключалката нещо се превъртя.
— Влез, но внимавай — предупреди демонът.
Лира открехна вратата и се вмъкна вътре. Гъсокът влезе заедно с нея. Панталеймон беше развълнуван и уплашен, но не искаше демонът на вещицата да забележи, затова тихичко се промъкна под кожите и се сви на гърдите на Лира.
Щом очите им свикнаха с полумрака, причината за страха му стана ясна.
В стъклени клетки по протежение на стените бяха затворени демоните на разединените деца. Призрачни силуети на котки, птици и плъхове, както и на други същества, всичките уплашени и объркани, бледи като дим.
Демонът на вещицата гневно изкряка, а Лира притисна Панталеймон към гърдите си.
— Не гледай! Не гледай, чуваш ли!
— Къде са децата на тези демони? — попита гъсокът, разтреперан от гняв.
Лира объркано му разказа за срещата си с Тони Макариос, като поглеждаше боязливо през рамо към нещастните създания в клетките, които напираха навън и притискаха бледите си личица към стъклото. Лира чуваше слабите им писъци, изпълнени с болка и страдание. В мъждивата светлина на слабата анбарна крушка се виждаха имената, написани на табелки върху всяка клетка. Да, имаше и една с името на Тони Макариос. Празна. Освен нея имаше още четири-пет празни клетки с табелки.
— Искам да освободя тези нещастни същества! — яростно изрече Лира. — Ще строша стъклото и ще ги пусна…
Тя се огледа наоколо за някой тежък предмет, но помещението беше съвсем голо.
— Почакай — спря я гъсокът.
Той беше демон на вещица, при това много по-стар и по-силен от нея. Трябваше да го слуша.
— Трябва да създадем впечатлението, че някой е забравил да заключи вратата и е оставил клетките отворени — обясни той. — Ако видят строшено стъкло и стъпки по снега, няма да им трябва много време да те разкрият. А това не бива да става, докато не дойдат циганите. Сега прави това, което ти казвам: вземи шепа сняг и когато ти дам знак, хвърли по малко към всяка клетка.
Лира изтича навън. Били и Роджър бяха на поста си, а отдалеч долиташе глъчката на играещите деца, защото бяха минали само минута-две.
Момичето загреба с две шепи лекия сипкав сняг и се върна, за да изпълни заръката на демона. Хвърли по малко към всяка клетка, после гъсокът издаде щракащ звук и резетата се отвориха.
Лира вдигна стъклото на първата клетка и навън изхвръкна почти безплътно врабче, но не успя да полети и падна на земята. Гъсокът се наведе и нежно го побутна с човката си. Врабчето се превърна в мишка и се залута из стаята. Панталеймон се втурна към него да го успокои.
Лира действаше ловко и след няколко минути всички демони бяха освободени. Някои се опитваха да говорят. Всички се скупчиха около краката й, някои дори полазиха по ботушите й, макар забраната да ги спираше. Бедничките, тя ги разбираше — те тъгуваха по сигурността и топлината на човешките си тела и копнееха да се притиснат до нечие сърце, както би направил на тяхно място Панталеймон.