След кратка пауза той отново заговори:
— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?
— Точно така.
— Трепанация?
— Именно.
При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.
— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!
— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.
— Да попадне в ръцете на тартарите…
— Толкова далеч на север?
— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!
— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.
— Точно така.
— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?
За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.
— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.
— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.
Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.
— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.
— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците. Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…
— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.
Но Странстващият професор продължи сериозно:
— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.
— И вие знаете начина, така ли, Трелони? — изпръхтя Деканът.
— Да. Знаете ли какво е най-голямото му желание? Дори по-голямо от това да стане почетен доктор? Иска демон! Намерете начин да му дадете демон, и той ще направи всичко за вас.
Професорите се разсмяха от сърце.
Лира се вслушваше озадачена. Онова, което Странстващият професор казваше, за нея беше пълна безсмислица. Освен това й се искаше да чуе още нещо за скалпирането, за Северното сияние и за загадъчния Прах. Тя обаче остана разочарована. Лорд Азриел беше приключил с демонстрацията на находките и снимките и скоро разговорът се превърна в разпалена дискусия дали трябва да му дадат пари за нова експедиция или не. Изтъкваха се всевъзможни аргументи и от двете страни и Лира усети, че очите й се затварят. Не след дълго тя вече спеше, а Панталеймон се омота около врата й в любимата си форма на хермелин.
Стресна се от това, че някой я раздрусваше за рамото.
— Тихо! — прошепна чичо й. Гардеробът беше отворен и той беше приклекнал така, че закриваше светлината. — Всички си тръгнаха, но наоколо още се мотаят разни слуги. Сега си върви в стаята и внимавай да не кажеш на някого какво си видяла.
— Съгласиха ли се да ти дадат пари? — глуповато попита Лира.
— Да.
— Какво е Прахът? — продължи да пита тя, докато се опитваше да се изправи след неудобната поза.
— Това не те интересува.
— Интересува ме — възрази тя. — Като искаш да шпионирам за теб, трябваше да ми кажеш за какво да се ослушвам. Може ли да видя главата?
Бялата хермелинова кожа на Панталеймон настръхна. Лира усети как започна да я гъделичка по врата. Лорд Азриел тихо се засмя.
— Не бъди противна — каза той и започна да прибира снимките си. — Гледа ли внимателно Ректора?
— Да. Най-напред се огледа за виното.
— Добре. Засега го обезвредих. Прави каквото ти казвам и върви да си легнеш.
— А ти къде отиваш?
— Връщам се на север. След десет минути тръгвам.
— Може ли и аз да дойда?
Той спря за миг и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Демонът му също обърна към нея зелените си котешки очи и Лира се изчерви под погледа им, но не се предаде и продължи да гледа настойчиво.
— Твоето място е тук — изрече най-сетне чичо й.