Лира се вгледа внимателно. Нямаше грешка. Панталеймон се вкопчи в нея, превърна се в дива котка и изсъска от омраза, защото от прозореца надничаше любопитно тъмнокосата главица на госпожа Колтър, а в скута й седеше златистата маймунка.
16.
Сребърната гилотина
Лира мигновено скри глава под кожената качулка и се вмъкна през двойната врата заедно с другите деца. Имаше достатъчно време да мисли по-късно какво ще си кажат, когато се изправят очи в очи. Сега проблемът й беше друг — как да скрие кожените си дрехи така, че да може да се добере до тях по всяко време, без да иска разрешение.
За неин късмет вътре цареше не по-малък безпорядък, отколкото отвън. Възрастните се опитваха да разчистят пътя от децата, та да могат да минат пътниците от цепелина, и никой не беше особено бдителен. Лира свали анорака и ботушите и ги сви на стегнато вързопче, после се запъти заедно с другите към спалнята си.
Там бързо придърпа едно шкафче в ъгъла, качи се върху него и повдигна плоскостта на тавана. Всичко стана точно както й беше казал Роджър. Тя хвърли ботушите в пролуката, но когато се накани да метне вътре и анорака, нещо я накара да спре и да измъкне алетиометъра от торбичката на кръста си. Пъхна го във вътрешния джоб на анорака и хвърли вътре и него.
Скочи на пода, премести шкафчето и прошепна на Панталеймон.
— Просто ще се правим на малоумни, докато тя ни види, после ще кажем, че са ни отвлекли. За циганите и особено за Йорек Бирнисон — нито дума!
Лира вече съзнаваше, че целият ужас, който беше способна да изпита, е предизвикан от госпожа Колтър, както стрелката на компаса се насочва неизменно към полюса. Можеше да се справи с всичко, което беше видяла досега, дори и с невижданата жестокост на разединението. Беше достатъчно силна да го стори. Ала мисълта за това миловидно лице и този нежен глас, представата за игривата златиста маймунка — те караха стомаха й да се свива и започваше да й се гади.
Но циганите идваха. Трябваше да мисли за тях. За Йорек Бирнисон. Не биваше да се издава. С тази мисъл тя се запъти към столовата, откъдето долиташе глъчка.
Децата се редяха за топли напитки. Някои още не бяха свалили анораците. Всички говореха само за цепелина и пътниците му.
— Тя беше… с маймунката…
— И теб ли те отвлече тя?
— Каза, че ще пише на мама и татко, но бас държа, че не им е писала…
— Не ни е казвала, че убиват деца. Нито думица.
— Тази маймунка е най-лоша от всичко — тя хвана моята Кароса и едва не я уби. Краката ми се подкосиха…
Всички бяха не по-малко уплашени от Лира. Тя потърси Ани и останалите и седна при тях.
— Можете ли да пазите тайна?
— Да!
Трите личица се обърнаха с надежда към нея.
— Има план за бягство — прошепна Лира. — Насам идват хора, за да ни отведат. Ще бъдат тук утре по това време, а може и по-рано. От нас се иска да сме готови, когато чуем сигнала, да грабнем дебелите си дрехи и да изтичаме навън. Без размотаване. Просто трябва да бягаме. Но ако не вземете анораците и ботушите си, ще умрете от студ.
— Какъв сигнал? — попита Ани.
— Същият като днес, пожарната аларма. Всичко е организирано. Трябва да кажем на всички деца, но никой от възрастните не бива да разбере, особено тя.
Очите им блеснаха от надежда и вълнение. Скоро всички в столовата знаеха новината. Лира усещаше, че настроението се е променило. Навън децата бяха неудържими, жадни за игра. После, когато видяха госпожа Колтър, всички бяха обзети от паника, която едва успяваха да потиснат. Сега обаче в оживлението им имаше овладяност и целеустременост. Лира с удивление си даде сметка как надеждата променя всичко.
Тя често надничаше през отворената врата, но много предпазливо, готова всеки миг да се сниши. Чуха се гласове на възрастни, после за момент се мярна госпожа Колтър, която надникна вътре и се усмихна на щастливите деца, седнали в столовата, сити и добре облечени. През помещението премина мигновена тръпка и децата притихнаха и застинаха.
Госпожа Колтър се усмихна и отмина, без да каже дума. Малко по малко разговорът се оживи.
— Къде отидоха да си говорят? — попита Лира.
— Сигурно в заседателната зала — каза Ани. — Веднъж ни викаха там — добави тя, като посочи демона си. — Имаше двайсетина големи и един от тях четеше нещо като лекция. Аз трябваше да застана там и да правя каквото ми каже. Искаше да види колко може да се отдалечи от мен моят Кирилион, после ме хипнотизира и разни такива работи… Това е една голяма стая с много столове и маси и малък подиум. Точно срещу главния вход е. Ей, бас държа, че сега ще я убеждават колко добре е минала учебната тревога. Май и те се боят от нея, също като нас…