— Ах, да… Смъртна присъда, казвате? Боже праведни!… Извинете ме. И така, новият инструмент. Сега провеждаме наблюдения какво става, когато пациентът е в съзнание. Ясно е, че процесът на Майщат тук не върши работа. Ето защо разработихме един вид гилотина. Острието е изработено от манганово-титанова сплав, а детето и демонът се поставят в кабинки от същата сплав, съединени помежду си. При това положение, естествено, връзката им се запазва. После острието пада рязко между тях и връзката се прекъсва. Те вече са отделни същества.
— Бих искала да го видя — каза госпожа Колтър. — Надявам се, скоро. Но сега съм много уморена. Мисля да си легна. Искам да видя утре всички деца. Ще разберем кой е отворил онази врата.
Чу се шум на отмествани столове, вежливи пожелания за лека нощ и затваряне на врата. После Лира чу как останалите отново седнаха и продължиха разговора си, но вече по-тихо.
— Какво ли е намислил лорд Азриел?
— Струва ми се, че е стигнал до съвсем друга идея за естеството на Праха. Там е цялата работа. Това си е чиста ерес, а Дисциплинарният съд на Църквата не може да допусне каквито и да било други интерпретации, освен наложените от нея. Освен това той иска да експериментира…
— Да експериментира? С Праха?
— Тихо! Не викайте толкова…
— Мислите ли, че ще ни натопи?
— Не, не. Смятам, че добре се справихте с нея.
— Притеснява ме отношението й…
— Искате да кажете, че е ненаучно?
— Именно. Усещам някаква лична заинтересованост. Неприятно ми е да използвам тази дума, но ми се вижда някак… кръвожадно.
— Малко силно казано…
— Спомняте ли си първия експеримент, когато тя нямаше търпение да види как ще ги откъснат един от друг…
Лира не можа да се сдържи и сподавено извика. В същия миг кракът й неволно изрита подпорната.
— Какво беше това?
— Откъм тавана е…
— Бързо!
Отново шум на отместени столове, тропот, влачене на маса. Лира се опита да изпълзи по-далеч, но мястото беше толкова малко, че още преди да е изминала два метра, плоскостта на тавана до нея се мести и тя се озова лице в лице със слисан мъж. Беше толкова близо, че се виждаше всяко косъмче на мустаците му. Той беше не по-малко стреснат от нея, но имаше по-голяма свобода на движение. Мъжът пъхна ръка в пролуката и я сграбчи за китката.
— Дете!
— Не я пускай!
Лира впи зъби в едрата, покрита с лунички ръка. Мъжът извика, но не я пусна, макар че по кожата му изби кръв. Панталеймон съскаше и ръмжеше, но напразно. Мъжът беше далеч по-силен от нея и продължи да дърпа, докато другата й ръка, вкопчена в подпорната, се изскубна и тя почти се изхлузи в стаята.
Лира безмълвно се бореше. Беше вплела крака в острия режещ метал над нея и драскаше, хапеше и щипеше с яростта на дива котка. Мъжът пъшкаше и стенеше от болка и напрежение, но продължаваше да я дърпа.
Тогава силите внезапно я напуснаха.
Сякаш нечия чужда ръка я сграбчи отвътре и се опита да изтръгне нещо от нея. Нещо съкровено и безценно.
Усети как отмалява и започва да й се гади. Беше зашеметена и почти парализирана.
Един от мъжете държеше Панталеймон!
Беше стиснал демона й в човешките си ръце и бедният Панталеймон трепереше неудържимо от ужас и отвращение. Лира протегна ръце към него и той се опита да се изтръгне, за да се скрие в прегръдките й.
Двамата застинаха. Бяха пленници.
Тя усещаше тези ръце… Това беше забранено… Никой не биваше да го докосва… Каква подлост!
— Сама ли беше?
— Май че е сама…
— Коя е?
— Новото момиче.
— Онова, което самоедите доведоха?
— Да.
— Нали не мислиш, че тя… Демоните…
— Би могла. Но едва ли сама.
— Дали да казваме…
— Това съвсем ще ни довърши, не мислиш ли?
— Да, по-добре да не знае.
— Какво да правим сега?
— Не можем да я върнем при другите деца.
— Не, в никакъв случай!
— Мисля, че ни остава само едно.
— Сега?!
— Налага се. Не можем да чакаме до сутринта. Тя иска да присъства.
— Можем да го направим и сами. Не е нужно да намесваме и други.
Мъжът, който явно беше главният от тримата, се поколеба, но след миг кимна.
— Добре. Направете го сега. Иначе тя ще проговори. Шокът ще й затвори устата. Няма да помни коя е, какво е видяла, какво е чула… Хайде!