Лира не можеше да говори, не беше в състояние дори да си поеме дъх. Остави се да я пренесат през Станцията, по празните бели коридори, край стаите, от които се чуваше тихо анбарно бръмчене, край спалните, където децата спяха с демоните до главите си и сънуваха заедно с тях. Тя не откъсваше поглед от Панталеймон, който се мъчеше да се изтръгне и да иде при нея, а очите му бяха впити в нейните.
Стигнаха метална врата, която се отваряше с помощта на голямо колело. Чу се свистене на въздух и пред тях се откри ярко осветено помещение с блестящи бели плочки и уреди от неръждаема стомана. Страхът й се превърна в почти физическа болка, когато ги проснаха върху клетката от сребриста мрежа, над която беше надвиснало матовосребристото острие, готово да ги раздели навеки.
Най-сетне гласът й се върна и тя изпищя. Писъкът отекна сред блестящата белота на стаята, но тежката врата вече беше затворена. Можеше да крещи така цяла вечност и никой нямаше да я чуе.
Но Панталеймон бе успял да се изтръгне от омразните ръце. Беше лъв, беше орел, нахвърляше се върху тях с острите си нокти, огромните криле пляскаха свирепо, после се превърна във вълк, в мечка, в пор, нападаше, ръмжеше, дереше. Поредица от светкавични трансформации, като през цялото време скачаше, летеше и се изплъзваше, докато непохватните им ръце се мятаха и ловяха празния въздух.
Но и те имаха демони. Не бяха двама срещу трима, а двама срещу шестима. Язовецът, бухалът и бабуинът правеха всичко възможно да притиснат Панталеймон и Лира им извика:
— Защо? Защо го правите? Помогнете на нас! Не бива да помагате на тях!
Тя риташе и хапеше по-яростно отвсякога и мъжът, който я държеше, за миг я пусна. Беше свободна! Панталеймон се метна като мълния към нея и тя го притисна до гърдите си, а той заби острите си нокти в нея и тази болка й беше близка и скъпа.
— Никога! Никога, никога! — извика Лира и се облегна на стената, готова да се брани до смърт.
Но те отново се нахвърлиха върху нея, трима големи жестоки мъже, а тя беше само едно дете, замаяно от ужас. Изтръгнаха Панталеймон от ръцете й и го хвърлиха върху мрежата, а нея проснаха от другата страна. Между тях имаше мрежеста преграда, но той още беше част от нея, двамата все още бяха едно цяло. Още няколко мига той щеше да бъде душата и сърцето й.
Сред риданията й, тежкото дишане на мъжете и дивия вой на демона й се прокрадна друг звук — тихо бръмчене. Един от мъжете, чийто нос беше разкървавен, натискаше бутоните по някакъв пулт. Другите двама погледнаха нагоре. Тя проследи погледите им и застина. Голямото сребристо острие бавно се издигаше нагоре и отразяваше ярките светлини на стаята. Последният миг в живота й на пълноценно същество.
— Какво става тук?
Тих, мелодичен глас. Нейният глас. Всички замръзнаха по местата си.
— Какво правите? И кое е това дете…
Тя не успя да довърши, защото в този миг я позна. През сълзи Лира я видя как се приближава до една пейка и се вкопчва в нея. Лицето й, толкова красиво и спокойно, сега беше измъчено и разкривено от ужас.
— Лира… — прошепна тя.
Златистата маймунка се хвърли към Панталеймон и го издърпа от мрежата, Лира също скочи като ужилена. Панталеймон се изтръгна от грижовните ръце на маймунката и тръгна със залитане към Лира, за да се сгуши в прегръдките й.
— Никога, никога! — прошепна момичето, скри лице в козината му и усети ударите на сърцето му, докато той се притискаше в нея.
Двамата стояха вкопчени един в друг като корабокрушенци на необитаем бряг. Лира чуваше, че госпожа Колтър говори нещо на мъжете, но дори не се опитваше да долови смисъла на думите й. После напуснаха омразната стая заедно. Госпожа Колтър я подкрепяше, почти я носеше по коридора, докато стигнаха някаква врата. Вътре имаше легло, въздухът ухаеше, светлината беше мека и приглушена.
Госпожа Колтър нежно я сложи на леглото. Лира така здраво притискаше Панталеймон до гърдите си, че ръцете й трепереха от усилието. Нежна ръка я погали по косата.
— Мое скъпо, скъпо дете — промълви нежният глас. — Как попадна тук?
17.
Вещиците
Лира стенеше и трепереше неудържимо, сякаш току-що я бяха измъкнали от леденостудена вода. Панталеймон се притискаше до голата й кожа под дрехите, милваше я и се опитваше да й помогне да дойде на себе си, но през цялото време усещаше присъствието на госпожа Колтър, която приготвяше някаква отвара, и най-вече на златистата маймунка, чиито твърди пръстчета бързо опипаха тялото на Лира и напипаха торбичката на кръста й.
— Седни, миличка, и изпий това — каза госпожа Колтър и нежно пъхна ръка зад гърба й, за да я повдигне.