Децата я чуха и я последваха към алеята с лампите, а ботушите им скърцаха и трополяха по утъпкания сняг.
Зад тях крещяха възрастни, но после се чу нов трясък и още една част от сградата рухна. Във въздуха излетя облак от искри и пламъците изскочиха навън с шум на раздирано платно. Ала сред всичко това се чу още един звук, ужасяващо близък и смразяващ. Лира никога не го беше чувала, но го позна — воят на тартарските демони-вълци. Усети как коленете й омекват, а много от децата се обърнаха и застинаха, защото към тях се носеше с насочена пушка първият от тартарските стражи, а до него сивееше призрачната грамада на демона му.
После се появи втори, след него трети. Всички бяха в ризници и нямаха очи — или поне очите им не се виждаха зад прорезите в шлемовете. Единствените очи, които гледаха към децата, бяха кръглите тъмни дула на пушките и жълтите пламъчета над озъбените челюсти на демоните, от които капеше пяна.
Лира се поколеба. Дори не си беше представяла колко страшни са тези вълци. Сега, когато знаеше колко лесно хората от Болвангар нарушават изконното табу, мисълта за оголените зъби я накара да потрепери…
Тартарите ги заобиколиха и застанаха в редица на входа на алеята с лампите, а демоните им бяха до тях, дисциплинирани и стегнати като самите пазачи. Още миг и щеше да се оформи втора редица, защото продължаваха да пристигат нови тартари. „Децата не могат да се бият с войници“, помисли си Лира отчаяно. Това по нищо не приличаше на битките в оксфордския Глинозем — да хвърляш буци кал по децата на тухларите.
Дали? Тя си спомни как хвърли шепа глина в широкото лице на едно от момчетата на тухларите, което вече надделяваше над нея. То спря да изчисти калта от лицето си и тогава градските деца се нахвърлиха върху него.
Тогава тя стоеше в калта, сега стоеше в снега.
Също като онзи следобед, но с истинска стръв, Лира загреба шепа сняг и го хвърли в лицето на най-близкия войник.
— Целете се в очите! — извика тя и хвърли втора топка. Другите деца последваха примера й, после на някой от демоните му хрумна да литне като лястовица заедно с топката и да я бутне право в прореза на шлема и всички останали се присъединиха към него. Минута по-късно всички тартари залитаха, плюеха и проклинаха, докато се опитваха да изчистят твърдия сняг от тесните цепнатини пред очите си.
— Хайде! — извика Лира и се хвърли през портата към осветената алея.
Децата до едно хукнаха след нея, като се опитваха да избегнат озъбените челюсти на вълците. Краката сами ги носеха по алеята към мамещата тъмнина отвъд.
Отзад долетя дрезгава команда и затворите на пушките изщракаха. Нов вик и после настъпи напрегната тишина, в която се чуваше само тропотът на бягащи крака и запъхтяно дишане.
Войниците се бяха прицелили и нямаше да пропуснат целта.
Ала преди да натиснат спусъка, един от тартарите издаде задавен стон, а друг извика от изненада.
Лира се обърна и видя на снега да лежи мъж със стърчаща от гърба стрела. Стрела със сиви пера. Той се гърчеше, потрепваше конвулсивно и храчеше кръв, а останалите войници се озъртаха да видят кой е пратил стрелата, но стрелецът не се виждаше никъде.
Тогава право от небето долетя втора стрела и улучи друг войник в тила. Мъжът се строполи, без да издаде звук. Командирът им изкрещя нещо и всички вдигнаха поглед нагоре.
— Вещиците! — извика Панталеймон.
В този миг те се появиха — изящни черни силуети, които се стрелкаха високо във въздуха, възседнали клонките от омаен бор, в чиито иглички свистеше вятърът. Още една се спусна плавно надолу и пусна стрела. И още един мъж се строполи.
Тартарите вдигнаха пушките и стреляха в тъмното небе, в нищото, в сенките и облаците, а върху тях се посипа дъжд от стрели.
Командирът на отряда видя, че пленниците почти са успели да избягат и нареди на една група да ги догони. В този миг се чуха писъци, децата спряха и се обърнаха ужасени назад. От мрака отвъд осветената алея изникна чудовищен силует, който се хвърли срещу тях.
— Йорек Бирнисон! — извика Лира. Имаше чувството, че ще се пръсне от радост.
Мечокът като че не усещаше тежестта на бронята. Той прелетя край Лира и се вряза в тартарите. Войници, демони и пушки се разхвърчаха на всички страни. Йорек Бирнисон се закова на място, извъртя се мощно и грациозно и замахна с ръце. Тутакси от двете му страни се строполи по един тартарски войник.
Един от демоните, огромна вълчица, се хвърли върху него. Той я пресрещна с удар във въздуха. Лумна ярък пламък и тя се стовари с вой на снега, силно изсъска и след миг вече я нямаше. Човекът й умря заедно с нея.
Тартарският командир не се поколеба пред лицето на тази атака от две страни, рязко изкрещя поредица от команди и отрядът му се раздели на две. Едната част трябваше да отблъсне нападението на вещиците, а другата, по-голямата — да се изправи срещу мечока. Наемниците бяха храбри, никой не би могъл да го отрече. По четирима те се отпускаха на едно коляно и стреляха, сякаш бяха на учение, без да трепнат пред напиращата към тях чудовищна грамада. И след миг срещаха смъртта.