Йорек продължаваше да нанася удари, громеше, рушеше, ръмжеше, а куршумите отлитаха от него като мухи, без да го засегнат. В това време Лира подканяше децата да бързат, да излязат от осветената алея. Тартарите бяха опасни, но далеч по-опасни бяха възрастните в Болвангар.
Тя крещеше, размахваше ръце и побутваше децата.
— Къде отиваме? — попита някой.
— Там има само сняг!
— Идват ни на помощ! — обясни Лира. — Петдесет цигани, може би дори повече. Сигурно ще има и ваши роднини. Всички цигански семейства, които са изгубили дете, са пратили хора.
— Аз не съм циганин — обади се едно момче.
— Няма значение. И теб ще те вземат.
— Къде? — свадливо попита някой.
— У дома. Точно затова съм тук, за да помогна да ви спасят. Аз доведох циганите тук. Само трябва да повървим малко и ще ги открием. Мечокът е с тях, така че едва ли са далече.
— Видяхте ли го тоя мечок! — възкликна едно момче. — Когато смачка демона, човекът умря, сякаш някой му изтръгна сърцето!
— Не знаех, че демоните също могат да бъдат убити — обади се друго дете.
Сега всички говореха. Вълнението и облекчението им бяха развързали езиците. Но това нямаше значение, достатъчно беше, че се движат.
— Вярно ли е, че правят такива неща, каквито ти разправяш? — попита едно от момичетата.
— Вярно е — отвърна Лира. — Никога не съм допускала, че ще видя човек без демон. Но докато идвахме насам, срещнахме онова момче, което нямаше демон. То през цялото време питаше за него, дали ще го намери. Казваше се Тони Макариос.
— Аз го познавам! — обади се някой, а след него и още няколко гласа. — Да, отведоха го преди около седмица…
— Е, те му бяха отрязали демона — продължи Лира. Знаеше как ще им подейства това. — И малко след като го намерихме, умря. Те държаха всички демони, които бяха отрязали, в клетки в квадратната постройка отзад.
— Вярно е — потвърди Роджър. — А Лира ги пусна по време на учебната тревога.
— Да, и аз ги видях! — намеси се Били Коста. — Отначало не знаех какво са, но после ги видях да отлитат с онзи гъсок.
— Но защо го правят? — попита едно момче. — Защо отрязват демоните на хората? Това е мъчение! Защо им е притрябвало да го правят?
— Прахът… — колебливо предположи някой.
— Прахът! — презрително се изсмя момчето. — Няма такова нещо. Те си измислят. Не им вярвам!
— Я погледнете! — обади се някой. — Вижте какво става с цепелина!
Всички обърнаха глави нататък. Отвъд осветената алея, където битката още продължаваше, дългото тяло на цепелина вече не се рееше свободно около пилона. Единият му край се беше смъкнал надолу, а зад него се издигаше кълбото на…
— Балонът на Лий Скорзби! — извика Лира и плесна с ръце.
Другите деца не разбираха нищо. Лира отново ги поведе напред, като се чудеше как аеронавтът е стигнал толкова далеч. Беше ясно какво се опитва да направи — да напълни балона си с газ от дирижабъла и да избяга, като същевременно отнеме на хората от Станцията всяка възможност за преследване!
— Хайде, движете се, иначе ще замръзнете! — подвикна тя, защото някои от децата трепереха и хленчеха от студ, а демоните им виеха тъничко.
Панталеймон започваше да се дразни. Превърна се в росомаха и се озъби на демона катеричка на едно от момичетата, който се беше отпуснал на рамото на детето и тихо скимтеше.
— Влез под палтото й! Стани голям и я стопли!
Уплашеният демон тутакси пропълзя под анорака на момичето.
Бедата беше там, че изкуствената коприна топлеше по-малко от истинските кожи, независимо колко дебело беше подплатена с кухи влакна. Някои от децата имаха вид на пухкави топки, но дрехите им бяха произведени във фабрики и лаборатории, където не знаеха какво е истински студ, и не изпълняваха предназначението си. Дрехите на Лира имаха опърпан вид и миришеха, но я пазеха от студа.
— Ако не открием скоро циганите, няма да издържат — прошепна тя на Панталеймон.
— Карай ги да вървят — каза тихо той в отговор. — Спрат ли, с тях е свършено. Знаеш какво каза Отец Корам…
Отец Корам й беше разказвал много истории за собствените си пътешествия на север, а също и госпожа Колтър, доколкото изобщо можеше да й се вярва. Но в едно и двамата бяха единодушни — че не бива да спираш.