— Не я искам, Ройъл. Как бихме могли да сложим началото на съвместния си живот там, като знаем, че сме я отнели от вдовица и седемте й деца? Това е всичко, което притежават. Ако я купиш и прогониш Хъбард, те къде ще идат?
— В ада, надявам се.
— Но Лушъс… — Не знаех как да формулирам онова, което се канех да кажа, и затова спрях. После започнах отново, тъй като се налагаше да бъде изречено. — Това бебе… Той ти е наполовина брат, нали така?
— Никое от изчадията на Еми не ми е роднина.
— Не е негова вината как се е озовал на този свят. Той е само бебе — промълвих меко.
Той ме изгледа, като че бях самият Юда. А после заговори.
— Представи си да беше твоят баща, Мати. Да отнася първото издоено за годината мляко на Еми, преди ти и сестрите ти дори да сте го вкусили. Да лъже майка ти и да я оставя разплакана в обора. Тогава мислиш ли, че би те било толкова грижа за Хъбард? — Гласът му стана дрезгав. Виждах какво му коства да изрече всичко това. — Майка ми… дори не може да се покаже от къщата в някои дни, толкова я е срам. В книгите ти пише ли какво е да се чувстваш така? Продължи да четеш и може би ще разбереш. — След това той се отдалечи и ме остави да стоя там сама.
Бях разстроена през остатъка от вечерта. Дори не чух фойерверките, а след края на партито, когато вече всичко беше почистено и дойде време за лягане, не можах да заспя. Останах будна и прехвърлях всичко в главата си, но не намирах отговор. Не исках да виждам как изхвърлят Еми от земята й. Тя беше особен случай, но аз харесвах нея и децата й. Обичах Томи. Беше около нас толкова често, че почти се беше превърнал в наш брат. Тревожех се за него и семейството му. Ние също имахме само един родител. Можеше да сме на тяхното място, ако татко не се грижеше толкова добре за нас. Но също така разбирах чувствата на Ройъл. Ако бях в неговата позиция и баща ми правеше посещения там, където не беше редно да го върши, а майка ми плачеше, аз също щях да искам Еми да се махне.
Кухненската врата отново се отвори със замах.
— За бога, Мати, готвачката те вика! Хайде! — нареди Фран.
Аз оставих салфетката, която държах. Буцата в гърлото ми стана още по-голяма. Не беше честно да се озовавам в беда за нещо, което не бях направила. При това на рождения ми ден. Отворих вратата на кухнята, готова за грубите укори на готвачката, но вместо това двайсет души изкрещяха с пълно гърло:
— Изненада!
После запяха, а готвачката се появи от килера, като носеше в ръце торта със забодена в нея свещ, а отгоре й пишеше „Честит рожден ден, Мати“. Аз се усмихнах до ушите, благодарих на всички и си намислих желание. Към тортата имаше сладолед и лимонада, а момичетата ми бяха набрали букет от диви цветя.
Готвачката призова за тост и Майк Бучард настоя той да го произнесе.
— Скъпа Мати — започна, като вдигна чашата си с лимонада, — обичам те горещо и от все сърце. Мечтая нашите пижами да преплетат ръце. И преди да си ме погнала с метлата, говоря за простора, не в кревата.
Аз се изчервих. Всички, освен готвачката започнаха да подвикват и да се смеят. Тя шляпна Майк по главата и го прати да седи на задните стълби. Ейда и Фран си направиха шега с нацупената физиономия, която бях имала през целия ден, и заявиха колко са доволни, задето са успели да запазят в тайна изненадата.
След малкото ни парти готвачката кресна на всички да се връщат на работа, а госпожа Морисън ми подаде едно чувалче от захар.
— Баща ти я остави заедно с млякото тази сутрин — обясни.
Вътре имаше малка рисунка на къщата ми с двора наоколо, боровете и кленовете, а отзад се виждаха царевичните ниви. Беше нарисувана красиво и ме накара да закопнея за дома. Бележката вътре гласеше: „Мама направи това за теб. Честит рожден ден. Томи Хъбард“. В торбата имаше и ръчно направена картичка, украсена с хербаризирани цветя и изрисувани сърчица. Сестрите ми бяха написали мили пожелания, с изключение на Лу, която твърдеше, че живея в зоологическа градина, мириша като маймуна и изглеждам като такава. Имаше и малко пакетче с карамелени бонбони от леля Джоузи и чичо Върнън. Най-отдолу лежеше малък плосък пакет, увит в кафява хартия, която разпознавах от лодката на господин Еклър. Отворих го. Чисто нова тетрадка. Нямаше посвещение, но знаех, че е от татко. Мил жест от негова страна, който би трябвало да ме зарадва, но на мен ми се доплака.
— Мати, имаш посетител — припя Фран.
Вдигнах поглед и видях Ройъл да стои на прага. Явно се чувстваше неудобно като куче на кокили. Донякъде се радвах да го видя, но донякъде се и тревожех. Зачудих се дали още е ядосан заради разправията ни и дали не е дошъл да си вземе пръстена.