— Защо си тук, Ройъл Лумис? — обърна се към него готвачката. — Да не си дошъл да ми донесеш още от онези прекрасни ягоди?
— Ами не… Не, госпожо. Аз… донесох това. — Той показа пакета, който държеше в ръка. — За Мат.
— Е, искам още от тях утре сутринта. И се погрижи да дойдеш първо тук, а не при Бърдик. Не желая остатъците от някого.
— Да, госпожо.
— Би ли искал малко торта? От партито на Мати останаха няколко парчета. Мати, сервирай торта на госта си. Поднеси му също сладолед и лимонада. Седни за малко, Ройъл.
Готвачката беше напълно безсрамна флиртаджийка. Сервирах на Ройъл и седнах до него. Той плъзна пакета си по масата.
— За теб. Книга е — обясни.
Не можех да повярвам. Все едно, че беше казал „диамантено колие“.
— Наистина ли? — прошепнах.
Той вдигна рамене, като очевидно беше доволен от реакцията ми, но не искаше да го покаже.
— Знам, че обичаш книгите.
Сърцето ми подскочи. А после се отнесе в облаците. Марта грешеше за Ройъл. Аз грешах за Ройъл. Държеше достатъчно много на мен, че да се вгледа в душата ми. Не ме харесваше заради земята на баща ми. Харесваше ме заради самата мен. Наистина беше така! Като си помисля, че Ройъл си беше направил труда да отиде в магазин — може би в този на О’Хара в Инлет или пък този на Коен в Олд Фордж — и беше избрал това. Специално за мен. Пръстите ми трепереха, докато развързвах канапа. Какво ли ми беше избрал? Какво ли беше? Остин или Бронте? Може би Зола или Харди?
Разтворих хартията и видях, че беше Фармър. Готварската книга на Фани Фармър.
Ройъл се наведе към мен.
— Реших, че скоро може да ти е нужна.
Отворих я. На първата страница се мъдреше нечие чуждо име. Прелистих страниците. По някои имаше петна.
— Не е нова, а втора ръка. Купих я от магазина на Тътъл. Виж, има различни раздели. Месо и птици… печива…
По погледа му познавах, че му се иска да я харесам. Виждах, че е направил усилие, а това само влошаваше нещата.
— Не е ли това един прекрасен подарък, Мати? — сръчка ме готвачката в гърба. — Толкова грижливо избран. А също и практичен. В наши дни момичетата не умеят да готвят. Надявам се, че си му благодарила.
— Благодаря ти, Ройъл — казах и се усмихнах така широко, че ме заболя лицето. — Много ти благодаря.
Са-мо-за-блу-да
— Чух, че снощи се е отбил Ройъл — отбеляза Уийвър.
Беше десет часа. Закуската беше приключила. Чистехме грах на задните стълби.
— Да, отби се.
— Чух, че ти подарил книга за рождения ден.
— Да, така е.
— Роман?
Не отговорих.
— А?
— Какво, Уийвър? Какво имаш предвид с това „а“?
— Просто се чудех…
— Какво се чудеше?
— Чудех се дали в речника ти има дума за хора, които са наясно с истината, но се преструват, че не са.
— Аха.
Много късно е. Или много рано. Не съм сигурна кое точно. При всички случаи спя. Най-накрая спя. И искам да остана в това състояние. Но чувам звука от нечии стъпки по дъските на пода. Приближават към леглото ми. На Ейда или Фран са. Идват да ме събудят. Не искам да ставам. Искам да спя.
— Мати.
— Махай се — промърморвам.
Тогава дочувам някакъв странен шум. Вода. Чувам шум от водни капки.
— Мати.
Отварям очи. До леглото ми стои Грейс Браун. В ръцете си държи речника ми. Очите й са черни и бездънни като езерото.
— Кажи ми, Мати — заговаря, — защо „забременяла“ се римува с „умряла“?
У-ни-кум
— Хамлет свърши ли си работата? — попита ме Фран.
— Определено да.
— Обилно ли?
— Като слон.
— Как изглеждам?
— По-изкипрена от Лилиан Ръсел — отговорих и пъхнах една роза зад ухото й.
— Почакай — нареди Ейда и пощипна бузите й. — Сега прехапи устни. — И Фран я послуша.
— Добре — каза Фран. — Вие двете си знаете задачата. Скрийте се между дърветата и чакайте. Ако мине гладко, ще се видим в езерото. Ако ли не, елате и ме спасете, за бога.
— Върви и му дай да се разбере, Франи — поощрих я аз.
Фран изпъна полата на банския си костюм, придърпа плата около деколтето, намигна ни и изприпка към бунгалата за гости. Ние с Ейда, също облечени в бански костюми, изчакахме докато я изгубим от поглед, а после се запътихме към гората.