— Къде бихме могли да го вържем?
— Около този бор?
— Стволът му е прекалено гол. Ще го види.
Ейда прехапа долната си устна и се озърна.
— Какво ще кажеш за онази елха? Клоните й достигат почти до земята.
Вързахме въжето, но установихме, че е прекалено късо. Беше необходимо да го опънем между елхата, покрай предната част на папратта и чак до групата смърчове, където се канехме да се скрием, но то не достигаше.
— Какво ще правим, Мати? Всеки момент ще са тук — попита разтревожено Ейда и погледна назад към хотела.
— В крайна сметка ще се наложи да го вържем за бора и да се надяваме, че няма да го забележи. — отговорих. — Хайде, трябва да побързаме.
Бързо развързах въжето и го стегнах здраво около ствола на бора на около петнайсет сантиметра от земята. После отидох до смърчовете и опънах въжето по земята. Ейда ме последва, като го покриваше с борови иглички, листа и пръст.
— Ужасно вони. Дали няма да се досети?
— Ще бъде прекалено съсредоточен в други неща. Ето… виж. Ейда, справихме се. Остана предостатъчно от дължината.
Ейда хвърли поглед към мен и аз й показах, че ни е останал допълнителен един метър от въжето, за който да го държим, докато се крием сред смърчовете.
— Добре — съгласи се тя. — Сега ми помогни да го прикрием.
Заровихме цялото въже и отстъпихме назад да огледаме творението си. Не беше идеално, но решихме, че ако човек не се оглежда за него — а „маса шест“ нямаше да го прави, — не би го видял. Стоеше единствено проблемът с бора. Възелът се открояваше прекалено ясно върху кората му.
— Ето ме! Насам! — чу се глас от разстояние.
Беше Фран.
— Боже, Мат, идват! — изписка Ейда. — Какво ще правим?
Озърнах се трескаво. Погледът ми се спря върху папратта. Изтичах и отчупих няколко стръка. Изкопах малка дупка пред бора и ги забучих в нея, а после насипах пръстта обратно около тях. Изглеждаха като току-що покарала папрат и напълно закриваха въжето.
Чухме кикотенето на Фран. Вече беше много по-близо.
— Хайде! Бързо! — изсъска Ейда. Хвана ме за ръката и ме дръпна към смърчовете. Клоните се разклатиха и залюляха. Трескаво се опитвахме да ги спрем.
— Насам! Ето тук! Идвате ли? — припя Фран.
Ейда приклекна и надникна между клоните. Аз коленичих на земята и увих края на въжето около китката си.
— Приближава. Подготви се, Мат. — Ейда имаше за задача да каже кога, а моята задача беше да дръпна. — Сега е на около десет метра.
Аз надникнах между клоните, но примигнах, защото една игличка ме бодна в окото. Имах добра видимост към папратта вдясно от мен, но вляво не виждах нищо.
— Не мога да те намеря! — чу се мъжки глас. Беше този на „маса шест“. Сърцето ми подскочи като бекон в тиган. Планът ни изглеждаше толкова прост, но вече не виждах как ще проработи и ми се прииска гневът ни да не ни беше правил толкова дръзки. Налагаше се Фран да е на точното място, а също и „маса шест“… И дали не бяхме заровили въжето прекалено близо до папратта? Или пък не достатъчно близо?
— Тук съм! Хайде! — викна Фран. После се изкикоти закачливо. Зърнах смесица от черен плат и бяла кожа, докато той заобикаляше папратовите храсти.
— Къде? — попита той.
— Ето тук!
— Пет метра — прошепна Ейда толкова тихо, че едва я чух.
Фран откъсна стрък переста папрат и я задържа пред лицето си, а после я дръпна настрана и прати въздушна целувка. Помаха с изящната си ръка и започна да играе с копчетата на банския си костюм. Тя беше истинска звезда. Думата ми за деня е „уникум“. Означава „несравним“, а тя беше именно такава. Нито Лили Лангтри, нито дори самата Сара Бернар биха се справили толкова добре. Жестовете й бяха самоуверени и в същото време сдържани, но върху маса номер шест имаха същия ефект като червено на бик. Все още не успявах да го видя, но го чувах. Изведнъж се затича и се озова право насред папратта.
— Сега, Мати! — прошепна Ейда.
Аз дръпнах въжето силно колкото можах, но не се случи нищо. Поставили сме го на погрешно място, помислих си. Съсипахме всичко. О, боже. О, не. Ще хване Фран и…
… И в този миг въжето се изпъна с такава сила, че ние двете паднахме, а тежестта ме дръпна напред, като че бях уловила голяма риба. Аз изпъшках силно, когато намотката се впи в дланта ми, а после се чу и друг звук… „Маса номер шест“ крещеше с пълно гърло първо от изненада, после заради шок, а накрая от ужас, след като се препъна и полетя във въздуха с главата надолу, за да се приземи в купчината кучешки изпражнения с шумно цопване.