Едва се сдържах да не се разсмея, докато ни говореше. Също и Ейда. Хвърлих поглед към нея и видях, че хапе устната си.
Не и Фран обаче. Тя се държеше напълно хладнокръвно.
— Явно е бил ужасно разстроен, госпожо Хенеси — отбеляза.
— Да, така е — отвърна готвачката. — Попитах го дали няма да слезе поне за обяд — реших, че ще му се иска да хапне нещо, — но той не искаше и да чуе. Днес има пържено пиле, а той е много пристрастен към него. Дори съм приготвила любимия му десерт, но когато му казах, на него сякаш му прилоша.
— Наистина ли? Какъв е той? — попита Фран.
— Шоколадов пудинг. Направих го с повече яйца и съвсем прясно мляко… и… Фран? Франсес Хил, прекрати на мига. Какви дяволи са те прихванали? Ейда, редно е да се засрамиш. Цвилиш като някоя кобила. А ти, Мати Гоуки, ще ми обясниш ли кое е толкова смешно?
По-кру-са
Доброто ни настроение се задържа цели два дни, но после мигом се изпари, също както птиците отлитат, наближи ли дъжд, когато баща ми дойде в „Гленмор“ в края на сервирането на обяда в един прекрасен следобед, за да ни съобщи, че къщата на майката на Уийвър е изгоряла.
Уийвър мигом изхвърча от хотела. Готвачката накара всички останали — мен, Ейда, Фран и Майк — да изчакаме, докато приключи обядът и трапезарията бъде подготвена за вечеря, а после Джон Денио ни откара с каруцата си.
По време на пътуването разсъждавах за моите думи и тяхното значение, както правя, ако съм притеснена или уплашена, та да отклоня мислите си. Думата ми за деня беше „поничка“, а тя дори и в добър ден си бе една глупава дума. Затова избрах „покруса“, която беше на същата страница и далеч по-подходяща, предвид нещастието. Означава „скръб, мъка, болка“. Същия корен носи и думата „крушение“.
Докато се спускахме надолу по хълма, обсъждахме случилото се помежду си, като за миг не се усъмнихме, че пожарът е бил резултат от нещастен случай. Решихме, че може да се е гътнала някоя газена лампа. Или може би бяха отхвърчали искри от огъня под казана за пране и се бяха озовали на покрива, макар че майката на Уийвър винаги предвидливо го наклаждаше далече от къщата. Но в мига, когато зърнахме катъра Линкълн да лежи на пътя в локва кръв, разпръснатите навсякъде мъртви пилета и сринатата кочина, ни стана ясно, че нещата стоят другояче.
Баща ми стоеше пред тлеещите останки заедно с господин Лумис и господин Пулинг. Там бяха също господин Спери, господин Хигби и още няколко съседи от Форт Лейк. Изтичах към тях.
— Татко, какво е станало? — попитах.
— Мати, какво правиш тук? Това не е гледка като за теб.
— Трябваше да дойда, татко. Исках да видя майката на Уийвър. Тя добре ли е?
— Отсреща е, у Хъбард.
Затичах се към къщата на Еми.
— Мати, почакай.
— Какво, татко?
— Знаеш ли нещо за онези мъже, които пребили Уийвър?
— Само, че са били трапери. И че господин Хигби ги е тикнал в затвора. Защо?
— Явно вече са ги пуснали. Майката на Уийвър каза, че те са сторили това. Убили катъра и почти всичките й пилета. Поне свинята се е измъкнала. Побягнала през полето към гората. Момчетата на Лумис са по петите й.
Не можех да повярвам на чутото.
— Татко, не… — промълвих.
— Каза, че били бесни заради престоя си в затвора. Твърди, че след като подпалили къщата, се запътили на север през гората. Или поне мисля, че това каза. Не е съвсем на себе си в момента. Никак не е добре, Мати. Съпротивлявала им се. Единият счупил ръката й.
Аз притиснах длани към лицето си и поклатих глава.
— Чуй ме, Мати. Никой не знае със сигурност накъде са се запътили. Не искам да се мотаеш извън хотела по тъмно. Не и докато не ги заловят. Не пускай и Уийвър навън. Чуваш ли ме?
Кимнах, а после хукнах към дома на Еми.
Готвачката вече беше там, като се опитваше да намери кафе или чай и мърмореше за състоянието на къщата. Госпожа Бърнап и госпожа Крего също бяха там. И доктор Уолас. Както и Уийвър. Повечето от децата Хъбард се бяха сгушили на износения диван с широко ококорени очи или седяха на пода пред него. Лушъс си играеше в купчина мръсни дрехи за пране.
— Хайде, мамо, трябва да позволиш на лекаря да те прегледа — настоя Уийвър.
Майката на Уийвър поклати глава в знак на несъгласие. Седеше на леглото на Еми, придържаше дясната си ръка с лявата и се поклащаше напред-назад. Еми седеше до нея, беше я обгърнала с ръце, утешаваше я и нареждаше, че всичко ще се оправи. Майката на Уийвър обаче нямаше вид, че я чува. Не чуваше никого. Беше навела глава и не спираше да повтаря: