Помощник-шерифът господин Остин Клок пристигна от Хъркимър, за да разследва пожара. По времето, когато си тръгна, срещу тримата мъже вече имаше цял нов списък с обвинения като добавка към повдигнатите по-рано от Уийвър. Никой не мислеше, че в действителност някога ще им се потърси отговорност. Не бяха забелязвани наоколо от деня, в който изгоря къщата на Уийвър. Самият господин Клок потвърди, че ще е почти невъзможно да бъдат заловени трима трапери, които познаваха всяко дърво, скала и скривалище в Норт Удс. Според него вече бяха на средата на пътя си за Канада, решени добре да се позабавляват с парите за колеж на Уийвър.
Уийвър не ядеше почти нищо след пожара. Нито говореше. И въобще не се усмихваше.
— Готвачката ти е запазила парче торта. С кокосов крем. Любимата ти — съобщих му.
Той не каза нищо.
— Казах ли ти думата си за деня? „Чинчила“. Това е порода заек.
Той подритна във водата с върха на пръстите си.
— С нея можеш да наречеш някой, който има големи предни зъби. Или пък носът му потрепва. Интересна дума е. Чинчила.
Не последва отговор.
— Е, може би не е чак толкова интересна.
— Ще остана тук, Мат — заговори най-накрая. — След Деня на труда. Говорих с господин Морисън и той каза, че има работа за мен.
— Защо ще правиш такова нещо? — попитах. — Трябва да си в Ню Йорк далече преди Деня на труда. Занятията ви не започват ли през първата седмица на септември?
— Няма да заминавам.
— Какво? — Почудих се дали съм чула правилно.
— Няма да ходя в Колумбийския университет. Не и преди мама да се възстанови. Не мога да я оставя така, съвсем сама.
— Тя не е сама. Еми се грижи за нея.
— За колко дълго? Остава само месец, докато обявят земята на Еми на търг. А и вече нямам парите, нужни за стая, билет и учебници.
— Ами заплатата ти? Не я ли спестяваше?
— Ще ми трябва, за да платя за квартира за мен и мама. Нали помниш, че къщата ни изгоря?
— Но, Уийвър, ами стипендията? Няма ли да я изгубиш?
— Винаги мога да опитам другата есен. Сигурен съм, че ще ги убедя да я запазят за една година — каза той, но долавях в гласа му, че и сам не си вярва.
Не плаках, когато си тръгна госпожица Уилкокс. Или когато Марта Милър ми наговори онези грубости. Не плаках, когато татко ме събори от стола, и вечер не плача в леглото си, щом се замисля за „Барнард“. Но в този момент заплаках. Като бебе. Плаках така, все едно някой е умрял.
Някой беше умрял.
Можех да си го представя — висок и гордо изправен черен мъж в костюм и вратовръзка. Изпълнен с достойнство и вдъхващ респект. Мъж, който беше способен да накара всички други в помещението да замълчат само със силата на думите си. Виждах го как върви по улиците на големия град, енергичен и сериозен, с куфарче в ръка. Хвърли поглед към мен, изкачи се по няколкото каменни стъпала и изчезна.
— О! — проплаках аз. — О, Уийвър, не!
— Мат, какво има? Какво не е наред? — попита.
Изправих се с мъка на крака. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта за това как ще остане тук завинаги. Ще работи като сервитьор в някой хотел или в работилница за щавене на кожи, или пък из някой от дървосекаческите биваци. Ден след ден. Година след година. Докато не остарее, не се изхаби, не бъдат погубени всичките му мечти.
— Замини, Уийвър, просто замини! — изплаках. — Аз ще се грижа за майка ти. Аз и Ройъл, Мини и Джим, татко, госпожа Лумис. Всички до един. Наистина ще го направим. Само замини. Преди да си се закотвил тук завинаги. Като мравка в смола.
Като мен.
Сигурно вече минава четири часа. Не мога да заспя отново. Не и след посещението на Грейс. Небето отвън още е тъмно, но аз успявам да чуя шумоленето на нощните твари и първото чуруликане на птиците.
Прочетох всички писма на Грейс, с изключение на едно.
„Южен Оцелик
5 юли 1906 г.
Скъпи мой Честър,
Свила съм се до огъня в кухнята и ти сигурно би ми се скарал, ако можеше да ме видиш. Всички други са в леглата си. Момичетата дойдоха и запалихме всички фойерверки. Сега моравата ни е толкова зелена, колкото тротоарът пред кръчмата в Кортланд. Ще ти разкажа как отпразнувах Четвърти юли, като се видим. Надявам се, че си прекарал добре. Това е последното писмо, което ще мога да ти напиша, скъпи. Имам усещането, че нямаш намерение да дойдеш. Може би не съм права, но не мога да се отърся от усещането, че никога няма да те видя. Как ми се иска вече да беше понеделник. Следващата неделя вечер ще остана при Мод, скъпи. А на другата сутрин ще отида в Деройтер. Ще пристигна около десет. Ако хванеш влака от Лихай в девет и четирийсет и пет, ще си там около единайсет. Съжалявам, че няма да мога да отида до Хамилтън, мили. Мама и татко не искаха да пътувам, а пред последните седмици имах толкова много трудности. Мислят, че заминавам за Деройтер само на гости.