Бях напълнила около една трета от първата кофа, когато брането започна да бледнее пред историите на Дантес и Данглар и аз се отнесох, както се случваше винаги щом чуех хубаво повествование, като забравих напълно за връхчетата от сладка папрат, кофите, парите и всичко друго на света освен думите.
— „Нека Данглар, обладан от духа на омразата — четеше Уийвър, — се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка за своя другар и…“ Хей! Продължавай да береш, Мат! Мати, чу ли ме?
— А? — Аз стоях, изпаднала в транс с кофата в краката си, заслушана как думите съставят изречения, а изреченията запълват цели страници и изписаните страници се превръщат в чувства, гласове, места и хора.
— Трябва да береш, а не да стоиш и да се вживяваш така.
— Добре — въздъхнах аз.
Уийвър затвори книгата.
— Добре де, ще ти помогна. Иначе никога няма да приключим. Подай ръка.
Аз се протегнах към него и той се хвана за ръката ми, като едва не ме събори. Познавам Уийвър Смит повече от десет години. Той е най-добрият ми приятел. Той и Мини. Но все още не мога да спра да се усмихвам, като се хванем за ръце. Моята кожа е толкова бяла, че почти се вижда през нея, а неговата е тъмна като тютюн. Въпреки това обаче между нас има повече прилики, отколкото различия. Дланите му са розови също като моите. И очите му са кафяви като моите. А и душата му е съвсем същата. Той също обича думите и не харесва нищо друго така както четенето на книга.
Уийвър беше единственото чернокожо момче в Игъл Бей. Също и в Инлет, Биг Мус Лейк, Биг Мус Стейшън, Миноубрук, Клиъруотър, Мулен, Маккийвър и Олд Фордж. Може би в целия район на Норт Удс. Никога не съм виждала друг като него. Преди няколко години пристигнаха черни мъже, за да работят по железопътната линия „Уеб“, онази, която свързва Мохоук с Малоун и после продължава чак до Монреал. Отседнаха в хотел „Бъклис“ в Биг Мус Стейшън — селище на няколко километра западно от Биг Мус Лейк, — но си тръгнаха в мига, когато беше монтирана последната релса. Един от тях казал на татко, че „Бауъри“, най-натовареният пътен участък в Ню Йорк, е нищо в сравнение с Биг Мус Стейшън в събота вечер. Обяснил му, че разнасящите зарази мухи не успели да го убият, нито уискито на Бъкли, нито дори свадливите дървосекачи, но гозбите на госпожа Бъкли със сигурност щели да му видят сметката, така че си тръгвал, преди това да се случело.
Майката на Уийвър решила да се премести тук от Мисисипи заедно със сина си, след като бащата на Уийвър бил убит пред очите им от трима бели мъже без друга причина освен тази, че не се отместил, когато те минавали. Преценила, че колкото по на север се придвижат, толкова по-добре. Обяснила на Уийвър, че жегата прави белите жестоки. Била чувала за място, наречено Грейт Норт Удс, което й звучало достатъчно студено и безопасно, и решила, че със сина й ще се заселят именно там. Живееха на около километър и половина нагоре по Ънкас Роуд, южно от семейство Хъбард, в стара дървена къща, която някой беше изоставил.
Майката на Уийвър взимаше пране за вкъщи. Имаше много работа от хотелите и дървосекаческите биваци. Переше покривки за маси и чаршафи през лятото, а през есента и пролетта — вълнени ризи, панталони и дълги гащи, носени с месеци, без да бъдат събличани. Изваряваше ги в задния си двор в огромен железен казан. Погрижваше се и собствениците им също да са чисти, като преди да облекат праните дрехи, ги караше да се накиснат в металната вана и да се търкат, докато не порозовеят. Когато се случеше цяла бригада да пристигне наведнъж, не беше особено добра идея да стоиш от подветрената страна.
— Майката на Уийвър днес готви супа от бельо — обичаше да казва Лотън.
Тя също така отглеждаше пилета. Десетки на брой. През по-топлите месеци всяка вечер изпържваше четири или пет, изпичаше бисквити и пайове и ги отнасяше на гарата в Игъл Бей. Успяваше да продаде всичката храна на машинистите, кондукторите и изгладнелите туристи. Слагаше всеки спечелен цент в стара кутия от пури, която пазеше под леглото си. Майката на Уийвър работеше така усърдно, за да успее да го прати да учи. В Колумбийския университет в Ню Йорк. Госпожица Уилкокс, нашата учителка, го насърчаваше да кандидатства. Беше получил стипендия и възнамеряваше да учи история и политически науки, а после някой ден да продължи с право. Той беше първото родено свободно момче в семейството му. Бабите и дядовците му били роби и дори родителите му били родени такива, макар че господин Линкълн ги освободил като съвсем малки деца.