— Понякога е точно такъв. Зависи от автора.
— Имам предвид в истинския живот. Не в литературата.
Думата ми за деня е „ренегатство“ и означава „непостоянство в поведението, колебливост, изменничество“. В този момент аз самата се почувствах като ренегат. Не вярвах в щастливия край. Нито в романите, нито в истинския живот. Имах достатъчно ум в главата, че да не вярвам. Но пък се замислих за схлупената малка къщурка на Еми и колко уютна и приветлива беше в момента. Представих си татко, който показва на Томи как да води ралото, и колко важен и пораснал се чувства Том, като отнесе у дома си спечелените от него мляко и масло. Замислих се за това как за първи път в живота й някой се грижеше за майката на Уийвър. И колко горда само беше Еми, задето именно тя полага грижите.
Но в този момент си припомних как госпожа Лумис плаче в обора, как Уил и Джим тормозят децата на Хъбард при всеки удобен случай и как челюстта на Ройъл се стяга, когато твърди, че иска да се махнат.
— На мен също, Уийвър — въздъхнах. — На мен също.
Свет-ло-но-сец
— Какво ти става, Мати Гоуки? Тази вечер си бавна като муле и почти толкова глупава! Взимай това за осма маса! Взимай! — кресна готвачката.
Бяхме посред сервирането на вечерята. Трапезарията беше пълна до пръсване и готвачката беше изпаднала в едно от свадливите си настроения. Точно бях занесла една поръчка и се връщах с нова. Джон Денио седеше на работната маса на готвачката и вечеряше, докато аз диктувах поръчката си.
— Хенри — чух го да казва. Беше се загледал в хапката, бодната на вилицата му.
— Какфо?
— Има ли пипер в бисквитките ти?
Хенри беше готвил яхнията и бисквитките за вечерята. Всички се бяхме нахранили преди час, но Джон беше пропуснал вечерята, защото отиде да посрещне вечерния влак. Хенри беше запазил каквото бе останало и му го беше притоплил.
— Какъф пипер?
— Ами черен пипер. Подправката.
— Не разбирам какфо гофориш. Не слагал пипер ф бискфити.
Джон пусна вилицата си. Покри вечерята си със салфетка.
— Тогава бъди така добър, Хенри, и дръж проклетите мишки далеч от чувала с брашното.
Уийвър се засмя от сърце. Присъединих се.
— Не знам на какво се смеете. И вие сте яли същото — изръмжа Джон.
Спряхме да се смеем. Леко ми призля. Но не ме оставиха да размишлявам дълго.
— Мати, взимай за седма маса. Взимай! — ревна готвачката.
Понесох четири купички супа, които се плискаха, докато отивах към масата си. Протегнах глава да видя хангара за лодки през прозорците на трапезарията. Всички лодки бяха прибрани за през нощта. Пристанът беше празен.
— Трябваше вече да са се върнали — промълвих със затаен дъх — Трябваше. Къде са тогава?
Ръбчетата и външната страна на купичките бяха изцапани с кремсупа от целина, когато я поднесох. Крутоните бяха потънали. Гостите от седма маса май не останаха много доволни.
— Да не би да имаш олово в краката тази вечер? — попита ме готвачката, като се върнах в кухнята.
— Не, госпожо.
— Ами размърдай се тогава!
Вратата на кухнята се отвори със замах.
— Трябва ми кана чай за дванайсета стая, госпожо Хенеси — каза господин Морисън забързано — И попара от препечен хляб с мляко. Едно от момчетата на семейство Питърсън не се чувства добре.
— Да не би вече да управлявам и амбулатория, освен кухнята? Мати, отрежи две филии бял хляб.
— Госпожа Питърсън помоли вие да я приготвите, госпожо Хенеси. Каза, че вашата попара излекувала малкия й Теди от стомашни болки миналото лято.
— Дайте на малкия Теди от бисквитите с миши лайна на Хенри. Те ще го излекуват — изръмжа Джон.
— Още нещо? Да разбухна възглавницата на малкия Теди? Да му изпея песничка? — промърмори готвачката и извади агнешките пържоли от тавата. — Мати, ще приготвиш ли един чайник с чай? Или може би лейди Питърсън предпочита аз да кипна водата — измърмори тя зад гърба на господин Морисън. — Вечеря за осемдесет и пет души, като петдесет от тях са тук едновременно, специално меню за рожден ден за дванайсет души, а сега съм и медицинска сестра…
Вечерята трябваше да е за осемдесет и седем души. Не осемдесет и пет. Двама от гостите не се бяха появили — от четирийсет и втора и четирийсет и четвърта стая. Карл Греъм и Грейс Браун. Те трябваше да седят на девета маса. Бях я приготвила, но вече беше осем часа, а те не се бяха върнали от езерото.