Бях им сервирала днес на обяд. Бяха поръчали супа и сандвичи и спореха, докато се хранеха. Чух, когато им поднесох храната.
— … ами онази църква, точно до хотела в Утика? — каза Грейс Браун. — Можем да го направим там.
— Може да го направим и тук, Били. Ще питам дали има църква — отговори Карл Греъм.
— Днес, Честър. Моля те. Ти каза, че ще го направим. Обеща ми. Не мога да чакам повече. Не очаквай това от мен.
— Добре, не се разстройвай. Нека първо да поплаваме, какво ще кажеш? Денят е прекрасен. Веднага след това ще попитаме за църква.
— Не, Честър! Не ми се плава.
Появих се още няколко пъти, за да проверя дали нямат нужда от нещо. Мъжът изяде целия си обяд, недокоснатата супа на момичето и поиска десерт. Каза ми да запиша сметката на стаята му.
— Греъм — каза той, — Карл Греъм. Четирийсет и втора стая. — Бях чула името му по-рано от госпожа Морисън. Спомена ми, че е пристигнала една двойка без резервация, господин Греъм и госпожица Браун, и тя ги е настанила на последния етаж, та трябвало да им оправя леглата.
Вдигнах чиниите им, след като приключиха. По-късно бях видяла Грейс на верандата и тя ми беше дала писмата си, аз ги пъхнах под дюшека си и бях забравила за тях и за самата нея и Карл Греъм, защото готвачката запълни следобеда ми с белене на картофи.
Не се бях сещала за тях, докато не дойде време да сервираме вечерята и видях, че масата им е празна. Оттогава не можех да си ги избия от главата.
— Мати, водата ври! — викна готвачката — Приготви подноса за дванайсета стая.
Грабнах една каничка и сипах листенца чай в нея, като внимавах да не й се пречкам. Взех чайника от огъня и налях водата. В този момент в кухнята влезе господин Морисън да си вземе чаша кафе.
— Не те видях днес на вечеря, Анди — каза готвачката. — Добре ли си?
— Пропуснах я. Трябваше да чакам двама глупаци да ми върнат лодката.
Готвачката изсумтя.
— Кои глупаци точно? „Гленмор“ гъмжи от такива.
— Греъм. Четирийсет и втора стая. Имаше и една жена с него. Взеха лодката следобед, а така и не се върнаха.
Изпуснах каничката за чай. Тя се пръсна и навсякъде плисна гореща вода.
— Виж какво направи! — кресна пронизително готвачката. Плесна ме отзад с дървената си лъжица. — Какво те прихваща, за бога? Разчисти тази бъркотия.
Сетих се за „светлоносец“, думата ми за деня, докато събирах парчетата от счупената каничка. Означава „някой, който носи светлина“, в превод на латинското „луцифер“. Знаех всичко за Луцифер благодарение на добрия си приятел Джон Милтън. Луцифер бил прекрасен ангел, но Господ го изгонил от небето, защото бил твърде непокорен. Бил заточен в Ада, но вместо да се разкае, задето е разгневил Господ, и да се поправи, той започнал да крои нови планове. Отишъл в Райската градина и примамил Ева да хапне плод от Дървото на познанието и така целият човешки род бил изгонен завинаги от Рая.
Беше постъпил ужасно, но точно в този момент разбирах мотива му. Дори малко ми дожаля за него. Вероятно просто е имал нужда от компания, защото е ужасно самотно да знаеш разни неща.
Ставам тихо от леглото, обличам се, оправям косата си и си събирам багажа. Не знам точно колко е часът, но мисля, че е към пет. Когато съм готова, преброявам спестяванията си. Общо с парите, които имах в началото, заплатите, бакшишите, допълнителните приходи от разхождането на Хамлет и петте долара, които ми даде госпожица Уилкокс, разполагам с трийсет долара и двайсет и пет цента.
Слизам от тавана, като внимавам да не шумя, и тръгвам надолу по главното стълбище. Стигам в кабинета на господин Морисън точно когато започва да се развиделява. Оставям писмата на Грейс на бюрото и пиша бележка върху бланка на „Гленмор“, в която обяснявам как са се озовали у мен.
Написвам още три бележки, адресирам ги и ги оставям в кошничката за писма. Първата е за баща ми. В нея има два долара — остатъка от дължимото за мулето Ликърис — и обещание, че ще пиша. Втората е за майката на Уийвър. В нея има дванайсет долара и седемдесет цента и указания да използва парите, за да плати данъците на Еми. В третата има пръстен — малък издраскан пръстен с опал и два граната. Адресирана е до Ройъл Лумис и вътре пише да види, дали в „Тътълс“ ще го приемат обратно, че съжалявам и се надявам да се сдобие с мандрата си един ден.
На излизане от кабинета минавам покрай закачалката, направена от усукани клони и еленови копита. В сумрака на преддверието ми заприличва на зловещо приказно дърво и за миг ми се струва, че иска да ме сграбчи с възлестите си израстъци. На нея е закачена дамска сламена шапка. Ръбовете й са разръфани; черната й панделка е протрита. Грейс Браун я сложи там, когато пристигнаха с Честър. Взимам шапката от закачалката и се боря с желанието да я смачкам. Отнасям я в салона и я оставям до тялото на Грейс.