Сега, докато чакам влака, думите на Грейс отекват в паметта ми.
Сбогувах се с някои места днес. Има толкова кътчета, които са ми скъпи. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си… О, мили, не разбираш какво означава това за мен. Знам, че вече няма да ги видя…
Пристига влак, пътуващ в северна посока. Експрес. В него има съвсем малко хора. Слизат няколко туристи и работници, следвани от двама мъже в сака и вратовръзки.
— Това е той. Остин Клок. Той е помощник-шерифът — казва един човек до мен на спътника си — Не ти ли казах, че това не е обикновено удавяне?
Вадят бележници. Решавам, че са репортери.
— Кой е този с него?
— Местният следовател. Айзък Кофин.
— Кофин? Като „ковчег“? Шегуваш се, нали?
— Не, братко. Хайде. Да видим дали ще получим изявление преди онзи от вестник „Уотъртаун“.
Помощник-шерифът вдига ръце, когато те приближават към него.
— Господа, знам толкова, колкото и вие. В „Гленмор“ се е удавило момиче. Тялото й е открито. Това на спътника й не…
Скоро ще знаете повече, мисля си аз. Много повече. Скоро ще узнаете, че името на момичето е Грейс. И че през последните седмици от живота си е била бременна и уплашена и е умолявала мъжа, отговорен за това, да дойде и да я отведе. Но на него му е хрумнало нещо друго.
Затварям очи и виждам Честър Джилет. Разписва се в книгата за гости на „Гленмор“. Изяжда обяда си и отива на разходка с лодка. Виждам го да гребе чак до Саут Бей. Може с Грейс да са слезли и да са поседели малко на брега. Той оставя куфара си там. Продължават. Той изчаква, за да е сигурен, че няма никой наоколо, и удря Грейс. Преобръща лодката и плува до брега. Грейс не може да плува. Той знае, защото тя му е казала. Щеше да се удави, дори и да не беше в безсъзнание, но така е по-тихо. Не може да вика за помощ.
По-късно, когато откриват лодката, нещата изглеждат така, сякаш и Грейс Браун, и придружителят й са се удавили. Никой няма да разбере, че Грейс е била бременна или че бащата на детето й е Честър Джилет. За смъртта й ще е виновен Карл Греъм, а Честър ще може спокойно да се върне в Кортланд и да се забавлява.
Представям си Честър днес. Закусва някъде. Може би в Севънт Лейк. Може да е в „Неодак“ в Инлет или пък в „Ароухед“. Върти ракетата си за тенис. Усмихва се. Изобщо не е мъртъв. Не и той. Залагам последния си долар.
Представям си и Грейс Браун. Вдървена и студена в стаята в „Гленмор“ с мъничкия живот в нея, който няма бъдеще.
В този момент чувам свирка, остра и пронизителна. Отварям очи и виждам релсите и влака в южна посока, който се носи по тях. Чудовищната машина спира със скърцане и кълба пара. Не мога да помръдна. Кондукторът скача и помага на пътниците да слязат. Носачи разтоварват сандъци и багаж. Хора се тълпят наоколо ми. Големи платнени чанти се приземяват на перона до мен.
— Всички да се качват — виква кондукторът — Това е влакът „Ню Йорк Сентръл“ в десет и петнайсет за Утика, Хъркимър и всички точки на юг! Билетите, моля! Приготвихте ли си билетите?
Хората се качват във влака. Майки с деца. Работещи. Летовници на път за вкъщи. Двойки. А аз още не мога да помръдна.
Мисля за семейството си. За песните на Бет. За перченето на Лу. За нежния глас на Аби. Представям си татко, който седи пред огъня. И Еми, и майката на Уийвър, които берат боб. Представям си Ройъл да оре семейното поле, загледан в земята на баща ми с любов и копнеж, каквито не беше показал към мен. Представям си слепите очи на Барни, насочени към моите. Също и горката мъртва червеношийка на гроба на майка ми.
Кондукторът се хваща за стоманения парапет и се качва на металната стълба.
— Последно повикване! Последно повикване! Всички да се качват! — гръмко обявява той.
Локомотивът изпафква. Вдига се огромен облак пара. Колелата изскърцват върху релсите.
— Чакайте! — проплаквам и се препъвам напред.
Кондукторът ме вижда.