Уийвър все казваше, че свободата е като пенкилер. Винаги обещава повече, отколкото предлага. Според него единственото, което им даваше, беше възможността да избират сред най-лошите работни места в дървосекаческите биваци, хотелите и работилниците за щавене на кожи. Докато неговите хора не получеха шанса да работят навсякъде, където можеха да работят белите, да изразяват волята си свободно и да пишат книги, които да се публикуват, докато бял не бъдеше наказан за убийството на черен, никой черен нямаше да бъде истински свободен.
Понякога се боях за Уийвър. В Норт Удс също като в Мисисипи се намираха отрепки — невежи хора, които умираха да винят друг за безполезното си съществуване, — а Уийвър не отстъпваше, озовеше ли се на пътя им, нито сваляше шапка. Сбиваше се с всеки, нарекъл го негър, и никога не се боеше за живота си.
— Мат, ако се свиваш като псе, хората ще те третират като такова — ми казваше той. — Дръж се гордо като мъж и те ще те възприемат като мъж.
Много хубаво за Уийвър, но понякога се чудех как точно се държиш гордо като мъж, след като си момиче.
— „Граф Монте Кристо“ си я бива, нали, Мати? А сме само на втора глава — отбеляза Уийвър.
— Няма спор — отвърнах аз и се наведох към един голям храст сладка папрат.
— Ти самата продължаваш ли да пишеш? — попита Мини.
— Нямам време. Нито хартия. Изписах всяка възможна страница в тетрадката си. Но чета много. И всеки ден уча думата си за деня.
— Трябва да използваш думите, а не да ги колекционираш. За това служат — заяви Уийвър.
— Казах ти, че не мога. Не слушаш ли какво ти говоря? А и бездруго няма за какво да се пише в Игъл Бей. Може би в Париж, където живее господин Дюмас…
— Дюма.
— Какво?
— Дюма, а не Дюмас. Не си ли наполовина французойка?
— … където живее господин Дюма и където имат крале и мускетари, да, но не и тук — довърших аз, като прозвучах по-нацупено, отколкото ми се искаше. — Тук има само извличане на кленов сироп, доене, готвене и бране на връхчета от сладка папрат, а кой би искал да чете за такива неща?
— Не е нужно да си толкова рязка, сръдливке — заяви Мини.
— Не съм рязка — троснах се аз.
— Разказите, които госпожица Уилкокс прати в Ню Йорк, не бяха за крале и мускетари — отбеляза Уийвър. — Онзи за отшелника Алва Дънинг и неговите самотни Коледи е най-хубавият разказ, който някога съм чел.
— А също и този за стария Сам Дъниган, който увил тялото на мъртвата си племенница и го държал цялата зима в бараката с лед, докато не успели да я погребат — добави Мини.
— И за Отис Арнолд, който застрелял човек и после се удавил в езерото Никс, преди шерифът да успее да го изведе от гората — продължи Уийвър.
Аз вдигнах рамене, докато ръчках с пръчката между листата.
— Какво реши за „Гленмор“? — попита Мини.
— Няма да ходя.
— Ами за Ню Йорк? Има ли новини? — попита Уийвър.
— Не.
— Госпожица Уилкокс получавала ли е поща? — притисна ме той.
— Не.
Уийвър поръчка известно време, а после каза:
— Това писмо ще пристигне, Мат. Знам, че ще пристигне. А междувременно ти си продължавай да пишеш. Нищо не може да те спре, ако наистина го желаеш.
— Лесно ти е на теб, Уийвър — отвърнах ядосано. — Майка ти те оставя на мира. Я си представи, ако имаше три сестри, за които да се грижиш, а също баща и огромна ферма, която не предлага нищо, освен безкрайни задължения. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че би бил способен да пишеш тогава?
Почувствах как гърлото ми се стяга и преглътнах няколко пъти, за да се отърва от заседналата там буца. Не плача често. Татко шляпа бързо с опакото на ръката и не проявява търпение към цупене и сълзи.
Уийвър ме погледна право в очите.
— Не работата те спира, нали, Мат? Нито липсата на време. Винаги си имала много задължения и почти никакво време. Заради онова обещание е. Не беше редно да те кара да обещаваш. Нямаше такова право.