Мини знае кога да се отдръпне, но не и Уийвър. Той е като конска муха, която жужи наоколо безспирно в очакване да открие слабото ти място и после захапва така силно, че боли.
— Тя умираше. Ти би сторил същото за твоята майка — казах с поглед, забит в земята. Усещах как очите ми се пълнеха със сълзи и не исках той да ги види.
— Бог отне нейния живот, а тя отне твоя.
— Млъквай, Уийвър. Не знаеш какво дърдориш! — изкрещях аз, а сълзите бликнаха.
— Без съмнение, устата ти е голяма, Уийвър Смит — скара му се Мини. — Виж какво направи. Редно е да й се извиниш.
— Няма да се извиня. Това е самата истина.
— Много неща са истина, но това не означава, че трябва да ги говориш наляво-надясно — отвърна Мини.
Помежду ни настъпи тишина и за кратко нямаше какво друго да я наруши освен тупването на връхчетата от сладка папрат в кофите ни.
Няколко месеца по-рано, Уийвър стори нещо такова, за което твърди, че ми е от полза, но аз не съм съгласна. Взе тетрадката ми, която аз бях запратила през железопътните релси право в гората и я даде на госпожица Уилкокс.
Във въпросната тетрадка пишех разказите и стихотворенията си. Бях я показвала само на трима души: мама, Мини и Уийвър. Мама каза, че я накарали да се разплаче, а според Мини били ужасно добри. Уийвър заяви, че са повече от добри, и каза, че трябва да ги покажа на госпожица Париш, учителката ни преди госпожица Уилкокс. Според него тя щяла да знае какво да направя с тях. Може би да ги пратя в някое списание.
Аз не исках нищо такова, но той не спираше да ме тормози и най-накрая се съгласих. Не знам на какво се надявах. Предполагам, на някаква малка похвала. На мъничко окуражаване. Не ги получих. Госпожица Париш ме дръпна настрана един ден след края на занятията. Каза, че прочела разказите ми и те й се сторили мрачни и потискащи. Обясни ми, че целта на литературата била да ни ободри и че млада жена като мен трябвало да насочи мисълта си към по-ведри и по-вдъхновяващи теми от самотни отшелници и мъртви деца.
— Озърни се около себе си, Матилда — поръча ми тя. — Погледни дърветата, езерата и планините. Наслади се на величието на природата. Редно е тя да предизвиква радост и възхищение. Почит. Уважение. Прелестни мисли и красиви думи.
Аз се бях озърнала. Бях видяла всичко, за което говореше, че и повече. Бях виждала как малкото мече вдига глава към проливния пролетен дъжд. И сребърната зимна луна, така висока и ослепителна. Виждала съм пурпурната пищност на кленовата гора през есента и неописуемия покой на планинско езеро при изгрев-слънце. Виждала съм всичко това и съм му се възхищавала. Но също така познавам и тъмната страна на нещата. Телата на изгладнелите и измършавели през зимата елени. Неудържимата ярост на бушуващия вятър. Неизменния мрак под сенките на боровете. Дори в най-слънчевите дни.
— Не искам да те обезкуражавам, мила — добави тя. — Защо не се опиташ да намериш нова тема? Нещо не така отблъскващо. Какво ще кажеш за пролетта? Има толкова много за писане. Като например свежата зеленина. Или красивите виолетки. Или завръщането на червеношийките.
Не й отговорих. Просто си взех тетрадката и си тръгнах, а очите ми пареха от сълзи на срам. Уийвър ме чакаше пред училището. Попита ме какво е казала госпожица Париш, но аз не му отговорих. Изчаках, докато се отдалечихме на километър от града, и хвърлих тетрадката си сред дърветата. Той се затича след нея. Казах му да не се занимава. Исках тя да изчезне. Но той заяви, че след като съм я хвърлила, вече не е моя. Била негова и той можел да постъпи както желае.
Тъй като беше една подла невестулка, запазил я и чакал подходящия момент. Майката на госпожица Париш се разболя, така че тя отпътува за Бунвил, за да се грижи за нея, а училищното настоятелство назначи госпожица Уилкокс, която държеше под наем старата къща на Фостър в Инлет, за да я замести. И Уийвър дал тетрадката ми на госпожица Уилкокс, без да ме уведоми. А тя прочела разказите ми и заяви, че притежавам дарба.
— Истинска дарба, Мати — каза ми. — Рядка дарба.
Заради тях двамата, от този ден насам ми се искат неща, които не ми е работа да желая, а наричаното от тях дарба ми прилича повече на бреме.
— Мати… — заговори Уийвър, като продължаваше да пуска връхчета от сладка папрат в кофата си.
Аз не му отвърнах. Дори не си направих труда да се изправя и да погледна към него. Стараех се да не мисля за онова, което каза.