Наблюдавах го как изора един синор, в края на полето се обърна и направи още една дължина.
— Благодаря, Ройъл — измънках. — Ще го поема.
— Всичко е наред. Ще довърша. Защо не ме следваш и не чистиш камъните?
Постъпих както ми каза и се затътрих след него, като обирах камъни и коренища, слагах ги в кофа, а в края на синора я изпразвах.
— Как се справяш там отзад? — попита той след няколко дължини и се обърна да ме погледне.
— Чудесно — отвърнах.
А после се препънах и изпуснах кофата. Той спря, изчака ме да се изправя и пак продължи. Движеше се бързо и ми беше трудно да спазвам темпото му. Браздите му бяха прави и дълбоки. Много по-добри от тези, които бях направила аз. Накара ме да се чувствам непохватна в сравнение с него. И нервна. Непохватно нервна.
— Почвата е добра. Тъмна и богата.
Аз погледнах надолу. Беше черна като влажно кафе.
— Да, така е — съгласих се аз.
— Би трябвало да получите добра реколта. Защо наричате мулето си Благия? Всичко друго е, но не и това.
— Мистериозно е — отговорих аз, доволна, че имам възможност да използвам думата си за деня.
— Наричате мулето си Мис? Мис Благ? Та той е момче.
— Не, не мис Благ. Името му е мистерия, загадка. „Мистериозен“ е думата ми за деня. Всяка сутрин избирам дума от речника, запомням я и се опитвам да я използвам. Това обогатява запаса ми. В момента чета „Джейн Еър“ и почти не ми се налага да проверявам значението на някоя дума. Мистериозен не е нещо, което човек би използвал често в разговор, но ти попита за името на мулето и така ми се удаде възможност. Идеален шанс да…
Ройъл ми хвърли поглед през рамо — обезкуражителен поглед, от който да те побият тръпки — и ме накара да се чувствам като най-голямото дрънкало в района. Затворих си устата и се почудих какво имаха да кажат момичета като Белинда Бекър, че да накарат момчетата да желаят да ги слушат. Аз знаех много думи — много повече от Белинда, която се кикотеше непрестанно и си служеше с изрази като „велико“, „друже“, „безнадеждно безпаричен“, — но явно не правилните. За известно време задържах погледа си прикован в браздите, но ми доскуча и се втренчих в задните части на Ройъл. Преди не бях забелязвала тази част от мъжкото тяло. Татко си нямаше задник. Беше му съвсем плосък. Мама все му се смееше за това, а той отвръщаше, че го е стопил от работа. Реших, че този на Ройъл е много хубав. Закръглен и вирнат, като че се състоеше от два самуна хляб. В този миг той се обърна и аз се изчервих. Почудих се как би реагирала Джейн Еър, но после осъзнах, че Джейн беше англичанка и се държеше подобаващо, така че поначало не би тръгнала да оглежда задните части на Рочестър.
— Къде е баща ти? — попита Ройъл.
— С Дейзи. Която се отелва. И с Аби. Която не прави такова нещо. Имам предвид не се отелва. — Пожелах си най-накрая да си затворя устата.
Последваха още въпроси. Какъв вид тор използва татко? Колко декара се каним да разчистим? Има ли намерение да сади картофи тази пролет? Ами елда? И не му ли е трудно да се справя с фермата сам?
— Не е сам. Има мен — отговорих аз.
— Но ти още ходиш на училище, не е ли така? Всъщност защо още не си го напуснала? Училището е за децата, а ти си на колко… петнайсет?
— Шестнайсет.
— Къде е Лотън? Няма ли да се връща?
— Да не пишеш колонка за вестника, Ройъл? — попита Лу.
Ройъл не се засмя. За разлика от мен. След това остана мълчалив. Два часа по-късно приключи с цялата нива. Седнахме да починем, а аз му дадох пържена царевична питка и му сипах джинджифилова лимонада в керамично канче. Дадох по малко питка и на Томи, Лу и Бет.
Ройъл наблюдаваше как Том се храни.
— Хъбард все са гладни, нали? Като че никога не могат да се заситят — отбеляза. — Защо си тук, Том?
Томи погледна към жълтата ронлива питка в мръсните си ръце.
— Обичам да помагам на Мати. Обичам да помагам и на баща й.
— Защо не помогнеш на майка си да разоре?
— Ние нямаме рало — измънка Томи, а по врата му плъзна червенина.
— Предполагам, нямате нужда от такова, нали? На нея все някой друг й разорава нивата, нали, Томи?