— Боже, Ройъл, какво те засяга земята на Еми? — намесих се аз, защото не ми допадаше острият му взор, нито отчаяното изражение на някой, попаднал в капан, по лицето на Том. Момчетата на Лумис постоянно влизаха в свади с децата на Хъбард и ги преследваха както хрътки гонят опосуми. Лотън се беше изпречвал между по-малките от тях и Томи при много случаи.
Ройъл вдигна рамене и отхапа от собствената си питка.
— Бива си я — отбеляза.
Точно се канех да кажа, че Аби я беше правила, но после очите му с цвят на мед се спряха на мен, а не на царевичната питка и внезапно грубостта си беше отишла, така че не казах нищо.
Наблюдаваше ме отблизо с леко наклонена глава и аз имах странното усещане, че се кани да отвори устата ми, за да провери състоянието на зъбите или пък да вдигне крака ми и да хвърли поглед на стъпалото. Чух вик и видях татко да маха от обора. Приближи до нас и седна. Аз му дадох чашата си с джинджифилова лимонада.
— Дейзи роди мъжко теленце — обяви уморено и се усмихна.
Баща ми е много хубав, когато се усмихва със сините си като метличина очи и прекрасните си бели зъби. Вече го прави много рядко и усещането е, сякаш току-що е спрял пороен дъжд. Като че мама всеки момент ще се появи, след като е простирала, и ще се присъедини към нас. Като че Лотън щеше да се покаже измежду дърветата всеки миг с въдица на рамо.
Бет, Лу и Томи се втурнаха да видят новото теленце. Татко допи лимонадата и аз му сипах още. Джинджифиловата лимонада се поглъща по-лесно от обикновена вода, когато си разгорещен и жаден. Водата, смесена с оцет, джинджифил и кленов сироп, става по-лесна за усвояване.
Татко погледна към Ройъл и напоената му с пот риза, а после към мръсните ми ръце, изцапани от събирането на камъни, и към разпрегнатото муле и всичко му стана ясно.
— Задължен съм ти — заяви. — Сеитбата е работа на сина, не на дъщерите. Мислех си, че имам син, който да го върши.
— Татко — произнесох тихо аз.
— Така и не разбрах защо замина. Нищо не би ме откъснало от земя като тази — отбеляза Ройъл.
Цялата настръхнах при тези му думи. Аз също бях ядосана на Лотън, задето беше заминал. Но Ройъл не беше от семейството и по тази причина нямаше право да говори против него. Работата беше там, че аз също не разбирах защо отпътува брат ми. Наясно бях, че двамата с татко имаха разправия. Видях ги да се нападат един друг в обора. Първо с юмруци, а после татко беше грабнал канджата си. След това Лотън се завтече към къщата, събра вещите си в чувал от брашно и отново излезе. Аз тичах след него. Двете с Лу се опитахме да го настигнем, но татко ни спря.
— Оставете го да върви — нареди и ни препречи пътя пред стълбите към верандата.
— Но, татко, не можеш да го оставиш да си тръгне така — заумолявах го аз. — Насред зима е. Къде ще отиде?
— Казах да го оставите да върви! Връщайте се в къщата и си вършете работата.
Той ни избута обратно вътре, хлопна вратата и я заключи, като че се боеше да не избягаме и ние. После всичко се промени толкова много, все едно бяхме загубили и баща си, освен майка си и брат си. Няколко дни по-късно го попитах за какво е била разправията. Но той не ми отговори и гневният блясък в очите му ми подсказа да не го притискам.
Ройъл и татко поговориха за кратко, обсъждайки цените на млякото, кой строи ново селище на езерото форт или пък нагоре по хълма в Биг Мус Лейк и колко гости биха поели, как е редно цените на сметаната и маслото да се вдигнат много през сезона и защо някой би купил помията, която пристига с влака от Ремзен, когато в района има налично съвсем прясно мляко.
После Ройъл вдигна колелото си от каруца и каза, че трябва да отиде до Бърнап. Металният напречник се беше разхлабил и Джордж Бърнап беше единственият, притежаващ ковачница в цялата околност. След като си тръгна, мислех, че ще чуя опяване, задето съм седяла с него и съм пила лимонада, но не стана така. Татко хвана юздите на Благия и го отведе до обора, като по пътя си говореше с него и го питаше как си обяснява това, че Франк Лумис има четирима добри синове, а той няма и един.
Сом-ни-фо-би-я
— В пантеона на великите писатели, на проникновените гласове, Милтън отстъпва единствено на Шекспир — говореше ни госпожица Уилкокс, а токчетата й чаткаха върху голия дървен под, докато крачеше напред-назад из стаята. — Разбира се, някои биха спорили, че Джон Дън заслужава…
— Пссст, Мати! Мати, погледни!