Французинът Дуй Сиймор, който живееше по поречието на Уест Канада Крийк и умееше да оцелява съвсем сам насред криещата опасности пустош, господин Алфред Вандербилт от Ню Йорк, който беше по-богат от Господ и пътуваше в собствен вагон, и живеещата на Ънкас Роуд Еми Хъбард, която рисуваше най-прекрасните картини, щом се напиеше, а щом изтрезнееше, ги изгаряше в пещта си на дърва, бяха десет пъти по-интересни от дявола на Милтън, от момичетата на Остин, които бяха луди за момчета, или от онзи невротичен глупак на По, който не могъл да измисли по-добро място да погребе тяло, отколкото под собствения си под.
— Защо четем Шекспир, Милтън и Дън? — попита госпожица Уилкокс. — Този път да отговори друг вместо госпожица Гоуки. Господин Бучард?
Майк Бучард се изчерви.
— Не знам, госпожице.
— Опитайте се да налучкате, господин Бучард. Рискувайте с догадка.
— Защото трябва, госпожице.
— Не, господин Бучард, защото са класика. Трябва да познаваме добре и отблизо класическите произведения, ако искаме да разберем творбите, които ги следват, и да напреднем в собствените си литературни начинания. Разбирането на литературата е като строежа на къща, господин Бучард. Не строим първо третия етаж, а започваме с основите…
Госпожица Уилкокс е от Ню Йорк. Тук никой не строи трети етаж, освен ако не е богат като семейство Бекър или не притежава три мелници като чичо ми Върнън.
— Къде би бил Милтън без Омир, господин Джеймс Лумис? И къде би била Мери Шели без Милтън, господин Уилям Лумис? Ами че без Милтън чудовището на Виктор Франкенщайн не би видяло бял свят…
Само при споменаването на вълшебната дума „Франкенщайн“ момчетата Лумис се изправиха на местата си. Джим се развълнува толкова много, че пусна новия си домашен любимец, паяка, да избяга. Той се добра до ръба на чина му и изчезна, спускайки нишка. Госпожица Уилкокс беше обещала още предишния ноември, че ще прочетем „Франкенщайн“ като последна книга за годината, стига всички — като имаше предвид главно Джим и Уил — да се държат прилично. Само трябваше да прошепне името „Франкенщайн“ и те ставаха кротки и учтиви като църковни прислужници. Допадаше им идеята да бъдат съшити заедно части от мъртви тела. Постоянно говореха как ще съберат жаби и ще ги убият само за да ги съживят отново.
— … Четем класиците, за да намерим вдъхновение във великите мисли на велики умове… — продължи госпожица Уилкокс, а после се чу внезапно подрънкване. Отново беше изпуснала гривните си. Аби ги вдигна вместо нея. Госпожица Уилкокс често въртеше нещо в ръцете си, докато говореше, като ту сваляше пръстена си, ту го връщаше на мястото му, превърташе парче тебешир между пръстите си или прехвърляше гривните от едната на другата китка. Изобщо не приличаше на старата ни учителка госпожица Париш. Госпожица Уилкокс имаше къдрава кестенява коса и зелени очи, които си представях, че имат съвсем същия цвят като на изумруда, макар никога да не бях виждала изумруд. Носеше златни бижута и най-прекрасните дрехи на света — вталени блузки, красиви вълнени поли и сака, поръбени с копринен ширит. Винаги изглеждаше така странно в простата ни класна стая с ръждясала печка, дървени стени и пожълтяла карта на света. Подобно на някакво скъпоценно бижу, поставено в стара и очукана кутия за подаръци.
След като ни потормози с още няколко страници на „Изгубеният Рай“, госпожица Уилкокс най-сетне сложи край на урока и разпусна класа. Джим и Уил Лумис изхвърчаха навън от сградата, като пътем удариха Томи Хъбард и се разкрещяха „Хъбард е хърба!“. Двете с Мери Хигби събрахме шестте екземпляра на книгата, които класът ни от дванайсет души си поделяше. Аби избърса дъската, а Лу прибра плочите, които бяхме използвали за урока по аритметика по-рано.
Струпах събраните от мен книги на бюрото и точно се канех да си тръгна, когато госпожица Уилкокс каза:
— Мати, остани за малко, моля те. — По време на часовете се обръщаше към нас с „госпожице“ и „господине“, но извън тях използваше малките ни имена. Казах на Уийвър и сестрите си, че ще ги настигна. Реших, че може би госпожица Уилкокс има нова книга, която да заема от нея, но не беше така. Веднага щом другите си тръгнаха, тя отвори бюрото си, извади пощенски плик и ми го подаде. Беше голям и бежов на цвят. С името ми върху него. Напечатано, а не ръчно изписано. Имаше отбелязан обратен адрес и в мига, когато го видях, устата ми стана суха като шкурка.