— Ето, Мати. Вземи го.
Аз поклатих глава.
— Хайде, страхливка такава! — Госпожица Уилкокс се усмихваше, но гласът й трепереше леко.
Взех го. Госпожица Уилкокс извади емайлирана кутия от чантата си, измъкна цигара и я запали. Леля ми Джоузи веднъж каза на мен и сестрите ми, че госпожица Уилкокс е лека жена. Бет реши, че става дума за теглото й, но аз знаех, че по-скоро е свързано с факта, че пуши и носи косата си къса.
Взрях се в писмото, като се опитвах да събера куража, нужен ми, за да го отворя. Отново дочух подрънкването на гривните на госпожица Уилкокс. Тя стоеше права до бюрото, обхванала лакътя си в шепа.
— Хайде, Мати. Отвори го, за бога! — възкликна най-накрая.
Аз поех дълбоко въздух и разкъсах плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия, който беше прикрепен към старата оръфана тетрадка.
„Драга госпожице Гоуки — пишеше на него, — с голямо задоволство ви пиша, за да ви информирам за приемането ви в колежа «Барнард»…“
— Мати?
„Също така се радвам да ви съобщя, че получавате пълна стипендия, която да покрие разходите ви през първата година, при условие, че завършите успешно гимназиалното си обучение. Стипендията може да бъде подновявана всяка следваща година в случай на добър успех и безукорно поведение…“
— Мати!
„Макар образованието ви да куца в някои аспекти — особено що се отнася до чуждите езици, висшата математика и химията, — впечатляващите ви умения в областта на литературата натежават за сметка на тези пропуски. Занятията започват на трети септември, понеделник. От вас се иска да се явите за инструктаж на първи септември, събота. По всички въпроси, свързани с настаняването, се обръщайте към отговарящата за това госпожица Джейн Браунел.
Желая ви всичко най-добро. Декан Лора Дрейк Гил“
— По дяволите, Мати! Какво пише?
Погледнах към учителката си, едва способна да поема дъх, а още по-малко да заговоря. Пише, че ме искат, помислих си. Колежът „Барнард“ ме иска — мен, Мати Гоуки от Ънкас Роуд в Игъл Бей. Пише, че разказите ми са допаднали на самия декан и тя не ги смята за мрачни и обезкуражаващи. Ще бъда обучавана от облечени в черни роби преподаватели със завидно образование. В писмото се казва, че съм умна, макар да не мога да накарам Благия да помръдне и въпреки грешката ми при осоляването на свинското. Пише, че мога да се издигна в живота, ако реша. Да стана нещо повече от неуко фермерско момиче с фъшкии по обувките.
— Пише, че съм приета — промълвих най-накрая. — И че ще получа стипендия. Пълна стипендия. Стига да издържа изпитите.
Госпожица Уилкокс нададе възглас и ме прегърна. С всичка сила. Хвана ме за ръцете и ме целуна по бузата, а аз видях, че очите й бяха навлажнени. Не разбирах защо приемането ми в колеж значеше толкова много за нея, но се радвах, че беше така.
— Знаех си, че ще успееш, Матилда! Бях сигурна, че Лора Гил ще оцени таланта ти. Разказите, които й изпрати, бяха отлични! Не ти ли казах, че са такива? — Тя се завъртя в кръг, дръпна силно от цигарата си, а после изпусна дима. — Представяш ли си само? — попита тя засмяно. — Ще бъдеш студентка в колеж. Ти и Уийвър. Още тази есен. В Ню Йорк, а не къде да е.
В мига, когато го изрече, в мига, щом заговори за мечтата ми по този начин и я извади на светло, като така я превръщаше в реалност, аз осъзнах колко е невъзможна. Баща ми никога нямаше да ме пусне. Нямах пари и липсваше перспектива за спечелването им. А също така бях дала обещание — такова, което щеше да ме задържи тук, дори да имах всичките пари на света.
Когато се налагаше, татко продаваше теленца за месо. Кравите плачеха толкова жално, задето им отнемаше рожбите, че не можех да стоя в обора. Трябваше да избягам в царевичното поле с ръце, притиснати към ушите си. Ако някога сте чували как кравата плаче за теленцето си, ще разберете усещането, когато нещо красиво се озове в ръцете ви и му се възхищавате захласнати, а после ви го отнемат. В този миг се чувствах именно така и вероятно това се е четяло по лицето ми, защото усмивката на госпожица Уилкокс внезапно помръкна.
— Това лято ще работиш, нали? — попита. — В „Гленмор“?
Поклатих глава.
— Баща ми не ме пуска.
— Е, не се тревожи. Сестра ми Анабел ще ти даде стая и прехрана в замяна на малко домакинска работа. Има градска къща в Мъри Хил и живее съвсем сама в нея, така че ще има предостатъчно място за теб. Стипендията и Анабел ще ти осигурят таксата за обучение, квартирата и храната. Винаги можеш да си намериш работа, за да платиш за учебниците, транспорт, дрехи и други такива разходи. Като машинописка може би. Или пък на касата в някой магазин. Много момичета се справят някак.