— Думи и измислици — отсече и зави по Ънкас Роуд. — Не разбирам какво намираш в тях. Губене на време, ако питаш мен.
— Не съм те питала.
Ройъл не ме чу или не се впечатли от казаното, ако ме беше чул. Просто продължи да говори.
— Човек трябва да умее да чете и пише, разбира се, за да се справя в живота, но нищо повече от това. Думите са просто думи. Не са нищо кой знае колко интересно. Не е като да отидеш на лов или за риба.
— На теб откъде би могло да ти е ясно, Ройъл? Ти не четеш. Няма нищо по-вълнуващо от една книга.
Клечката се премести от лявата страна на устата му към дясната.
— Така ли?
— Да, така — отрязах, за да сложа точка. Или поне така си мислех.
— Аха — отговори той. После дръпна юздите. Силно. И изстреля: — Дий! — С пълно гърло. Чух как конете изпръхтяха, когато той им даде свобода. Каруцата завибрира и после набра скорост.
Погледнах към впряга, млади, жизнени и непредвидими коне, а после към Ънкас Роуд, който беше осеян с камъни, дупки и неравности.
— Бързаме ли, Ройъл? — попитах.
Той ме погледна. Лицето му беше сериозно, но очите му блестяха палаво.
— За първи път излизам с тях. Нямам представа какво умеят. Със сигурност ми е интересно да разбера що за коне са… Дий!
Конете се втурнаха напред, опъвайки юздите, а чаткането от подковите им в твърдата земя заотеква наоколо. Романът на госпожа Уортън се изплъзна от скута ми и тупна на пода заедно с новата ми тетрадка.
— Ройъл, спри! — изкрещях и се вкопчих в ритлата. Каруцата се тръскаше и подскачаше с такава сила върху набраздения път, че си представях как някой от нас ще изхвърчи от нея. Но Ройъл не спираше. Вместо това стана прав, изплющя с юздите и пришпори впряга още повече.
— Престани! Веднага! — изпищях аз. Но той не можеше да ме чуе. Беше прекалено зает да подвиква и да се смее.
— Спри, Ройъл! Моля те! — заумолявах го. В този миг попаднахме на голяма дупка и аз излетях от мястото си. Ударих си главата в облегалката и не паднах само защото се хванах за крака му. Встрани от пътя ми се мярнаха някакви цветове. Синият гащеризон на Лу, жълтата рокля на Бет. Те ще кажат на татко, помислих трескаво аз. След като Ройъл убие и двама ни, поне те ще могат да обяснят на татко какво се е случило.
Завихме така рязко, че почувствах как колелата от дясната страна се отлепиха от земята, а после отново се строполиха долу. Успях да се изправя, като все още стисках Ройъл с една ръка, а с другата се бях вкопчила в ритлите. Вятърът освободи косата ми, а очите ми се насълзиха. Хвърлих поглед зад нас и видях, че над пътя се е вдигнал облак прах. След цяла вечност, както ми се стори на мен, Ройъл най-сетне забави темпото първо до тръс и накрая до спокоен ход. После седна. Конете опъваха юздите и клатеха глави, защото искаха още. Той им говореше нежно и успокоително.
— Иха! — извика към мен. — За миг си помислих, че ще се озовем в канавката. — И после ме докосна. Наведе се към мен и притисна ръка към сърцето ми. Опря дланта си в ребрата ми. Пръстите му се настаниха под гръдта ми. За един кратък миг, преди да го перна, почувствах как сърцето ми бие силно под ръката му.
— Сърцето ти тупка, та ще се пръсне — отбеляза той и се засмя. — Как може една книга да се мери с това?
Аз си събрах нещата от пода на каруцата с треперещи ръце. Върху предната корица на романа на госпожа Уортън имаше петно, а задната беше деформирана. Исках да отвърна на Ройъл с нещо находчиво и рязко. Желаех да защитя така обичаните от мен книги, да му обясня, че съществува разлика между вълнуващо преживяване и кошмар, но бях прекалено разгневена, че да говоря. Опитах се да успокоя дишането си, но с всяка глътка въздух поемах в себе си неговия аромат — на сгорещена кожа, разорана пръст, коне. Затворих очи, но само за да го зърна изправен в каруцата, висок и силен на фона на небето. Дързък. Безстрашен. Съвършен и красив.
Замислих се за думата си за деня. Деморализирам — лишавам от мъжество. Дали едно момиче можеше да бъде лишено от мъжество, запитах се. И то от момче? Възможно ли е да си изгуби ума?
Хамлет отново се лигави. Тънки струйки слюнка се точат от устата му. Изсумтява леко, после изпръхтява и накрая се оригва продължително и гръмко. Той е най-малко харесваният от мен гост след онзи от маса шест. Сервирам му палачинка от чинията, която държа, а той я поглъща наведнъж. Изяжда половин печено пиле на всяко хранене, една пържола и дузина палачинки. Би изял десет дузини, стига да можеше да се докопа до тях.