Така се стряскам, че извиквам и изпускам камъните. Поглеждам надясно и виждам Уийвър да седи на ръба на пристана, все още облечен в черното си сако на сервитьор и с крачоли, навити до коленете.
— Ройъл наясно ли е, че се срещаш с друг зад гърба му? — пита той и кима към Хамлет.
— Много смешно, Уийвър! Уплаши ме до смърт!
— Извинявай.
— Какво правиш тук? — питам, но осъзнавам, че вече знам отговора. Всяка вечер идва тук, за да скърби. Не трябваше да го забравям.
— Гледах лодката — отговаря. — Онази, с която излязла да плава онази двойка. Изтеглили са я със „Зилфа“.
— Къде е?
— Ето там. — Той сочи към далечния край на пристана. Там е привързана малка лодка. Възглавничките са изчезнали и скобите за греблата са празни. — След вечеря отидох в салона. За да я погледна. — Той се взира в езерото. Затваря очи. Когато ги отваря, страните му са мокри.
— О, Уийвър, недей — прошепвам и докосвам рамото му.
Ръката му намира моята.
— Мразя това място, Мати — казва ми. — То убива всичко.
По-сър-нал
Преди се чудех какво би станало, ако съдбите на героите от книгите можеха да се променят. Ами ако сестрите Дашуд имаха пари? Може би Елинор би заминала на пътуване и би оставила господин Ферърс да се щура из гостната. Ами ако Катрин Ърншоу просто се беше омъжила за Хийтклиф и беше спестила толкова много ядове на всички? Ами ако Хестър Прин и Димсдейл се бяха качили на онзи кораб и бяха оставили далеч зад гърба си Роджър Чилингуърт? Понякога ми беше мъчно за тези герои, като виждах, че никога няма да могат да излязат извън границите на своята история, но пък от друга страна, ако биха могли да разговарят с мен, много вероятно щяха да ми кажат да си задържа съчувствието и снизхождението, защото аз бях в същото положение.
Или поне така виждах нещата в средата на април. Беше минала една седмица от пристигането на писмото от колежа „Барнард“, но аз не се бях доближила до решение как да се озова там. Щеше да се наложи да набера ужасно много връхчета сладка папрат и да предам цяла каруца смола от смърч, за да спестя достатъчно пари за билет за влака, учебници и може би нова блуза и пола. Само да можех да отглеждам свои собствени пилета, да ги пържа и да ги продавам на туристите като майката на Уийвър, помислих си. Или да задържам парите от яйцата, както мъжът на Мини й позволяваше да прави.
Над главата ми прелетя синя сойка и нададе писък, с което ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах поглед и осъзнах, че бях отминала пътя, водещ към Клиф Хаус на езерото Форт, и почти бях стигнала до отбивката към къщата на приятелката ми Мини Симс. По-точно Мини Компо. Все забравях. Подредих снопчето теменужки, което носех. Бях ги набрала за Мини. За да я разведря. Оставаше само месец до раждането на бебето и тя беше изтощена и чувствителна. Уморена, ревлива и посърнала.
„Посърнал“ е думата ми за деня и означава да имаш болнав тен или неестествена бледност. Да изглеждаш болен, уморен или нещастен, лишен от целеустременост и воля. Думата показва различни свои аспекти също както новородените котенца имат белези от Панзи, котката, обитаваща хамбара, и от Шадоу, дивия котарак.
Малко преди да стигна отбивката — неравен черен път, по който на места бяха подредени трупи, за да бъде възможно преминаването, — пред погледа ми изникна къщата на Мини. Състоеше се от едно помещение и беше изградена от трупи, ниска и схлупена, наподобяваща жаба. Джим, мъжът на Мини, я беше построил от дървета, които сам бе отсякъл. Тя би искала къща, облицована с дъски, боядисана в бяло и украсена с червен борд, но това изискваше пари, а те нямаха много. Върху калната земя бяха наслагани греди, които служеха за пътека. В предния двор имаше три обгорели пъна, черни и неподредени като зъбите на старец. Джим беше разчистил парче земя зад къщата за зеленчукова градина и беше оградил пасище за овцете и кравите им. Имотът им се намираше на северния бряг на езерото Форт и те се надяваха някой ден да могат да приютят пансионери, когато имаха повече разчистена земя и построяха по-хубава къща.
Джим обичаше да казва, че всички стоим върху златна мина и че всеки мъж със силен гръб и поне мъничко амбиция би могъл да спечели състояние. Баща ми твърдеше същото, както и господин Лумис. И това само защото госпожа Колис П. Хънтингтън, чийто съпруг притежаваше селището Пайн Нот на езерото Ракет, имаше крехка физика и чувствителни задни части.
Преди всеки желаещ да достигне до езерото Форт, трябваше да вземе влака до Утика, да го смени с друг, за да се добере до Олд Фордж, после да се качи на параходчето и да пропътува цялата дължина на Фултън Чейн, преминавайки през всички езера едно след друго. Желаещите да продължат нататък трябваше да се качат на файтон до езерото Ракет или да вървят до Биг Мус, но всичко това се промени, когато господин Хънтингтън реши да доведе госпожа Хънтингтън да види новото му летовническо селище. Пътуването й се отразило толкова зле, че казала на съпруга си да построи железопътна линия между Игъл Бей и Пайн Нот или щяло да се наложи да прекарва летата сам.