Господин Хънтингтън разбираше много от железопътни линии — беше построил такава по цялата дължина между Ню Орлиънс и Сан Франциско. Имаше заможни приятели със селища в близост до неговото, които подкрепиха начинанието му. Издействаха одобрение от страна на щата, като казаха, че достъпът с влак би предизвикал подем в този беден провинциален район, и така първият влак премина преди шест години. Татко ни закара с каруцата, за да го видим. Аби плака, когато пристигна, а Лотън плака, когато отпътува. Скоро след това бяха положени релсите по линиите „Мохоук“ и „Малоун“, които водеха на север от Олд Фордж вместо на изток. Работниците разчистваха пътеки през пущинака, за да могат да превозят траверсите и металните клинове. Това позволи на хора като господин Спери да построят хотели в гората. Заприиждаха туристи и изведнъж Игъл Бей, Инлет и Биг Мус Лейк се превърнаха в нещо повече от поселища на дървосекачи и фермери. Вече представляваха модерна лятна дестинация за хората, желаещи да избягат от горещината и шума на големите градове.
Хотелите „Игъл Бей“ и „Гленмор“ имаха парно отопление, канализация, телеграфни апарати и дори телефони. Да отседнеш в тях за седмица струваше между дванайсет и двайсет и пет долара. Гостите им се хранеха с омари, пиеха шампанско и танцуваха под звуците на музика от оркестър, докато в Игъл Бей нямахме дори училише. Нито поща, църква или магазин. Железопътните линии бяха донесли подем, но той като че ли не искаше да се задържи. Щом дойдеше Денят на труда, тръгваше си заедно с туристите и ни оставяше сами с надеждата, че в периода от май до август сме изкарали достатъчно от продажба на пържени пилета, сервиране и пране на чаршафи и покривки, та да изхраним себе си и животните по време на дългата зима.
Завих по черния път и докоснах писмото от „Барнард“ в джоба си. Бях го донесла да й го покажа. Вече го бях показала на Уийвър и той заяви, че трябва да замина, без значение какво ще ми струва. Каза, че трябва да поместя всяка планина, да срещна смело всяко изпитание, да преодолея всяко препятствие, да сторя невъзможното. Реших, че прекалено много се е вживял в „Граф Монте Кристо“.
Исках да чуя мнението на Мини по отношение на „Барнард“, защото тя беше умна. Изработи сватбената си рокля от изрезки от платове на леля си и съм я виждала как превръща овехтяло вълнено палто в нещо наистина стилно и ново. Ако имаше начин да се сдобия с билет до Ню Йорк от нищото, тя щеше да го знае. Също така исках да я попитам за дадените обещания и да разбера дали трябва да ги спазиш точно по начина, по който си ги дал, или може да ги приспособиш малко.
Имах да казвам на Мини толкова много неща. Обмислях дори да споделя с нея за пътуването в каруцата на Ройъл, но този ден не успях да й кажа нищо, защото от средата на покритата с греди пътека чух писък. Ужасяващ писък, изпълнен със страх и болка. Идваше от къщата.
— Мини! — извиках аз и изпуснах цветята. — Мини, какво става?
Получих в отговор единствено провлечен гърлен стон. Бях сигурна, че някой се опитва да я убие. Изтичах на верандата, сграбчих една цепеница и се втурнах вътре, готова да цапардосам нападателя по главата.
— Остави я на земята, глупачке такава — прозвуча женски глас зад гърба ми.
Друг писък разцепи въздуха, преди да успея да се обърна, за да разбера кой говори. Погледнах към другия край на стаята и видях приятелката си. Лежеше на леглото, плувнала в пот, като се гърчеше и крещеше.
— Мини! Мин, какво има? Какво не е наред?
— Няма нищо ненаред. Ражда — отговори гласът зад гърба ми.
Обърнах се и видях яка руса жена, която топеше парчета плат във вряща вода. Госпожа Крего. Акушерката.
Раждане. Бебето. Мини раждаше бебето си.
— Но тя… още не й е дошло времето — заекнах аз. — Едва в осмия месец е. Остава й още цял месец. Доктор Уолас каза, че й остава още месец.
— Тогава доктор Уолас е по-голям глупак и от теб.
— Огъня ли ще разпалваш, Мат? — прозвуча слаб и пресипнал глас.