Аз се обърнах отново. Мини гледаше към мен и се смееше, а аз осъзнах, че все още държах цепеницата вдигната. После смехът секна също така бързо, както беше започнал, и тя изпъшка, а по лицето й отново се изписа страх. Видях как се гърчи и впива пръсти в чаршафите, зърнах разширените й от уплаха очи.
— О, Мати, болката е раздираща — изплака тя.
Аз заплаках заедно с нея, но госпожа Крего ни се разкрещя, че и двете сме глупави и безполезни. Постави тенджерата с кърпи до леглото, редом със столчето за доене, после грабна цепеницата от ръката ми и ме изтика към Мини.
— След като си тук, по-добре да помогнеш — каза. — Хайде, да я настаним в седнало положение.
Но Мини не искаше да се изправя до седнало положение. Заяви, че няма да го направи. Госпожа Крего седна на леглото зад нея и започна да бута, а аз дърпах, така че със съвместни усилия я наместихме до ръба. Камизолата й беше вдигната чак до кръста, но нея не я беше грижа. Мини, която беше така срамежлива, че се притесняваше да се преоблече пред мен, когато оставаше да преспи у дома.
Госпожа Крего слезе от леглото и коленичи пред нея. Раздалечи коленете на Мини и хвърли поглед помежду им, а после поклати глава.
— Това бебе не знае какво иска. Първо решава да се появи по-рано, а сега изобщо няма хабер да излиза — отбеляза тя.
Аз се опитвах да не гледам към кървавите струи, които се стичаха по бедрата на Мини. Нито към локвата кръв в леглото. Госпожа Крего изстиска водата от една изпускаща пара кърпа и я положи на гърба на Мини. Това като че ли я облекчи леко. Накара ме да я придържам на място и отиде да търси нещо в кошницата си. Извади сухи билки, парче корен от джинджифил и бурканче с пилешка лой.
— Бях тръгнала да посетя Арлийн Тани нагоре по пътя, терминът й е след седмица, и реших да се отбия да проверя как е приятелката ти, макар да не е моя пациентка — обясни ми госпожа Крего. — Открих я в безпомощно състояние на предните стълби. Каза, че болките се появявали и изчезвали от два дни насам. Ходила при лекаря, но той й казал да не се тревожи. Такъв глупак. Ще ми се да го видя как ще изпитва болки в продължение на два дни и това няма да го тревожи. Късметлийка е, че наминах. А още по-голяма късметлийка е, че и ти се отби. Ще са нужни двама души, за да изродим това бебе.
— Но… но, госпожо Крего — започнах да заеквам. — Аз не мога да помогна… Аз… не знам какво да правя.
— Ще се наложи. Няма кой друг — отсече непоколебимо госпожа Крего. — Помагала си на баща си да изражда крави, нали? Същото е. Почти същото.
О, не, не е, помислих аз. Обичах кравите, но Мини обичах толкова много повече.
Следващите шест часа бяха най-дългите в живота ми. Госпожа Крего ме стопи от работа. Накладох огън в огнището, за да затопля къщата. Разтривах гърба, краката и стъпалата на Мини. Госпожа Крего седна на столчето за доене и потърка корема на Мини, после го притисна и долепи ухо до него. Коремът на Мини беше толкова голям, че ме плашеше. Чудех се как намиращото се вътре изобщо ще излезе от там. Дадохме й рициново масло, за да засилим контракциите. Тя го повърна. Накарахме я да стане и да крачи из стаята. Отново я сложихме да седне. Накарахме я да коленичи, накарахме я да приклекне, накарахме я да легне обратно на леглото. Госпожа Крего й даде да хапне малко джинджифил. Тя го повърна. Аз я погалих по главата и запях любимата й песен „Няма ли да се прибереш у дома, Бил Бейли?“, само че замених Бил Бейли с Джим Компо, а това я разсмиваше, когато не стенеше.
В следобедните часове госпожа Крего извади нова билка от кошницата си. Див джоджен. Мини успя да го задържи в стомаха си и болките се засилиха. Беше в пълна агония. Внезапно получи потребност да напъва, но госпожа Крего не й позволяваше. Вместо това тя положи огромни усилия върху корема на Мини — разтриваше го, потупваше го и го мачкаше, докато не остана без дъх и от нея не започна да се лее пот. После дръпна рязко коленете на Мини и отново се втренчи помежду им.
— Ти, малко изчадие… Хайде! — изкрещя и изрита столчето за доене. Мини се облегна на мен и заплака от изтощение и обезвереност. Аз я обгърнах с ръце и започнах да я люлея, като че беше мое бебе. Тя погледна към мен, очите й търсеха моите, и каза:
— Мати, ще кажеш ли на Джим, че го обичам?
— Няма да му говоря такива сладникави неща. Кажи му го сама, когато бебето излезе.
— Няма да излезе, Мат.
— Тихо. Ще излезе. Просто му е нужно малко време. Това е всичко.
Отново започнах да пея песента за Бил Бейли, но не ми беше до това. Наблюдавах госпожа Крего, докато пеех. Тя загряваше още вода. Натопи ръце в нея, после ги насапуниса, а също и китките си нагоре чак до лактите. След това ги натри с пилешка лой. Започна да ми се повдига. Не исках Мини да разбере какво я чака, така че й казах да затвори очи и започнах да потърквам нежно слепоочията й, като пеех тихо. Мисля, че задряма за няколко секунди. Или може би припадна.